Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Ясно.

— Но това е без значение, тъй като грешката не е била поправена и чумата наистина е била наричана Черната смърт. И тези думи явно са от първостепенна важност за убиеца, защото всяват ужас. Той иска да впечатлява, да поразява с шокиращи представи, все едно дали са верни или не. А Черната смърт поразява като оръдеен изстрел.

Адамсберг седна на една маса във „Викингът“ — в края на следобеда тук бе доста спокойно — и поръча на високия Бертен да му донесе едно кафе. През прозореца ясно се виждаше целият площад. Данглар му звънна след четвърт час.

— Във „Викингът“ съм — каза Адамсберг.

— Внимавайте с калвадоса — предупреди го Данглар. — Много е специален. Докато се усетите, мислите ви изфирясват от главата.

— Нямам вече мисли, Данглар. Объркан съм, замаян съм, дезориентиран съм. Той ми видя сметката.

— Калвадосът ли?

— Сеячът на чума. CLT. Между другото, Данглар, зарежете тези инициали.

— Да зарежа Сирил Лоран Тавенио?

— Оставете го на мира — каза Адамсберг, отворил бележника си на страницата, изписана от Вандуслер. — Това са прословутите три наречия.

Адамсберг изчака реакцията на помощника си, която така и не дойде. И на Данглар му идваше много. Просветеният му ум започваше да дава фира.

— Cito, Longe, Tarde — прочете Адамсберг. — Бързо, Дълго, Късно. Бягай и не бързай да се връщаш.

— Мамка му — каза Данглар след кратка пауза. — Cito, longe fugeas et tarde redeas . Трябваше да се сетя.

— Никой за нищо не се сеща, дори вие. Той ни превъзхожда.

— Кой ви осведоми?

— Марк Вандуслер.

— Получих информацията за вашия Вандуслер.

— Зарежете и нея. Той е вън от подозрение.

— Знаехте ли, че чичо му е бил полицай и е уволнен точно в края на кариерата си?

— Да. Ял съм октоподи с него.

— А, добре. Знаехте ли, че племенникът му Марк е бил замесен в няколко нечисти афери?

— Криминални ли?

— Да, но нямат връзка с разследването ни. Хич не е глупаво момчето.

— Забелязах.

— Обаждам ви се за алибитата на четиримата чумолози. До един са почтени хора, изрядни платци с безупречни семейства.

— За съжаление.

— Да. Не ни остана никой.

— А аз вече не предвиждам нищо. Не предусещам нищо, драги.

Данглар би трябвало да се зарадва на притъпената интуиция на Адамсберг. За своя собствена изненада обаче се хвана, че съжалява за поражението му и че се опитва да го насърчава да продължи по този път, който не одобряваше.

— Напротив — каза твърдо. — Сигурно предусещате нещо, поне едно нещо.

— Поне едно нещо — бавно се съгласи Адамсберг след кратко мълчание. — Все същото.

— Кажете ми го.

Адамсберг огледа площада. Започваха да се оформят малки групи, клиентите излизаха от бара, за да чуят поредните новини на Льогерн. При големия платан се обзалагаха дали екипажът на кораба ще загине или ще се спаси.

— Знам, че е там — каза той.

— Къде там?

— На площада. Там е.

Адамсберг вече нямаше телевизор и при нужда отиваше на сто метра от дома си в една ирландска кръчма, наситена с музика и с миризма на Гинес, където сервитьорката Енид, която познаваше отдавна, го оставяше да гледа малкия апарат, монтиран под плота на бара. В осем без пет той влезе в „Черните води на Дъблин“ и седна зад бара. Черните води идеално отговаряха на чувството, което изпитваше поне от сутринта. Докато Енид му приготвяше един огромен печен картоф с бекон — откъде ирландците се снабдяваха с такива гигантски картофи беше въпрос, който човек можеше да си зададе, стига да имаше време, тоест ако някакъв сеяч на чума не му е блокирал мозъка — Адамсберг изгледа новините по пуснатия тихо телевизор. Бяха кажи-речи толкова катастрофални, колкото и предполагаше.

Говорителят обяви смъртта на трима мъже в Париж, настъпила през нощта между понеделник и вторник и между сряда и четвъртък при смущаващи обстоятелства. Жертвите обитавали сградите с апартаменти, маркирани с четворки, за които Префектурата на полицията публикувала комюнике, излъчено в новините. Смисълът на цифрите, който полицията не пожелала да обясни, вече бил известен благодарение на едно кратко съобщение, изпратено от автора до Френската агенция по печата. На анонимното комюнике трябвало да се гледа с най-голяма предпазливост, тъй като нищо не гарантирало автентичността му. Авторът обаче твърдял, че тримата мъже са умрели от чума и че той отдавна е предупреждавал обществеността за появата на това бедствие чрез публични обяви, четени на кръстовището Едгар Кине-Деламбр. Подобно поемане на отговорност със сигурност трябвало да е дело на умопобъркан. По телата наистина имало белези, свидетелстващи за черната смърт, но от Префектурата на полицията твърдели, че тримата мъже са нещастни жертви на сериен убиец и че са умрели от удушаване. Адамсберг чу да цитират името му.