Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Ромен, Адамсберг на телефона. Извинявайте за безпокойството. Потвърждава ли се удушаването?

— Без никакво съмнение. Убиецът използва здрава връв, най-вероятно дебела найлонова жица. Има доста ясна следа на тила. Възможно е да става дума за плъзгаща се примка. Убиецът трябва само да я дръпне надясно, за това не е нужна голяма сила. Той впрочем е подобрил техниката си, когато е започнал да убива на едро — и двете жертви са получили голяма доза сълзотворен газ. Докато реагират, убиецът им е метнал примката. Бързо и сигурно.

— Лорион имаше ли по тялото следи от ухапвания от насекоми?

— Ами да, само че не съм го споменал в протокола. Тогава не ми се стори важно. Имаше доста пресни пъпки от ухапване на бълхи под мишниците. И Виар има от вътрешната страна на дясното бедро и по врата, но по-отдавнашни. Още не съм видял последния.

— Бълхите хапят ли умрял човек?

— Не, Адамсберг, никога. Напускат го веднага щом тялото започне да изстива.

— Благодаря, Ромен. Проверете за бацили, като при Лорион. За всеки случай.

Адамсберг прибра мобилния си телефон и притисна с пръсти очите си. Значи грешеше. Убиецът не оставяше плика с бълхите в момента на убийството. Изтичаше известно време между пускането на бълхите и удушаването. Насекомите успяваха да ухапят жертвата. Дори доста време в случая с Виар, тъй като лекарят бе казал, че ухапванията са по-стари.

Комисарят закрачи из стаята с кръстосани на гърба ръце. Сеячът явно спазваше доста налудничав протокол — първо плъзгаше под вратата на бъдещите си жертви разпечатания илик, а след известно време се връщаше с пепел в джоба, за да разбие ключалката и да удуши плячката си. Работеше двутактово. Едно — бълхите, две — убийството. Без да говорим за дяволските четворки и за подготвителните обяви. Адамсберг усещаше как го обзема все по-голямо безсилие. Пътеките се преплитаха, правилният път му убягваше, церемониалният убиец му ставаше все по-чужд и непонятен. Импулсивно набра номера на Камий и половин час по-късно се просна на леглото си, гол под дрехите, после гол без дрехите. Камий легна отгоре му и той затвори очи. За минута забрави, че двайсет и седем души от неговата бригада патрулираха по улиците или чукаха по клавишите на компютрите си.

След два часа и половина отиде на площад Едгар Кине, одобрен със себе си, обгърнат и почти закрилян от лекото омекване на бедрата си. Декамбре тръгна насреща му от прага на дома си.

— Тъкмо щях да ви се обаждам, господин комисар — каза той. — Вчера нямаше, но днес има една.

— И никой не е видял кой я пуска в урната — предположи Адамсберг.

— Дойде по пощата. Променил е метода си. Вече не рискува да идва сам. Използва пощата.

— На какъв адрес я е изпратил?

— На адреса на Жос Льогерн, тук.

— Значи знае името на Льогерн?

— Много хора го знаят.

Адамсберг последва Декамбре в бърлогата му и отвори големия плик.

Внезапно се разнесе слух, доста бързо потвърден, че чумата е избухнала в града на две улици едновременно. Разправяха, че двамата (…) били открити с всички най-ясни симптоми на болестта.

— Льогерн прочете ли я?

— Да, на обяд. Нали казахте да продължава?

— Откакто убиецът започна да действа, текстовете стават по-ясни. Как реагира публиката?

— Развълнуваха се, започнаха да задават въпроси, после я обсъждаха във „Викингът“. Мисля, че имаше и един журналист. Дълго разпитва Жос и останалите. Не знам откъде се беше взел.

— От слуховете, Декамбре. Неизбежно беше. С „особените“ от последните дни, с комюникето от вторник вечер и сутрешните трупове, колелото се завъртя. Нямаше как да не се случи. А може и самият сеяч да е уведомил пресата, за да засили бурята.

— Напълно е възможно.

— Пусната е вчера — установи Адамсберг, като обърна плика — в първи район.

— Две обявени убийства — каза Декамбре.

— И вече извършени — отбеляза Адамсберг, като го погледна. — Ще чуете за тях довечера по телевизията. Двама мъже, изхвърлени на тротоара като кучета, голи и намазани с черно.

— Двама едновременно — глухо каза Декамбре.

Стисна устни и дъжд от бръчици заваля по бялата му кожа.

— Според вас, Декамбре, телата на чумавите черни ли са?

Ерудитът смръщи вежди.

— Не съм специалист по въпроса, господин комисар, и още по-малко по история на медицината. Затова ми отне толкова време да открия смисъла на „особените“. Но мога да ви уверя, че лекарите от онова време никога не споменават този цвят. Буци, петна, бубони, отоци — да, но не и почерняване. Черното се е появило в колективното въображение много по-късно в резултат на смислова грешка.