— Отпечатъци на Льогерн и Дюкуедик — каза Данглар, като остави факса. — Двама бивши затворници.
— Да. Но с краткосрочни присъди. Девет и шест месеца.
— Достатъчно, за да завържат полезни познанства — възрази Данглар и се задръгна под мишницата. — Уменията по ключарство могат да се придобият и след пандиза. За какво са лежали?
— Льогерн за побой с намерение да причини смърт.
— Охо — подсвирна Данглар, — не е зле. Защо не са му дали повече?
— Смекчаващи обстоятелства. Корабовладелецът, когото напердашил, не поддържал кораба му и той потънал. Двама моряци се удавили. Льогерн слязъл от хеликоптера на спасителната служба луд от мъка и се нахвърлил върху него.
— Собственикът отнесъл ли го е?
— Не. Нито той, нито онези от капитанството, които според показанията на Льогерн го покрили, след като им платил. А после се наговорили и никой притежател на кораб в бретонските пристанища не му дал работа. Така Льогерн се простил с мореплаването. И преди тринайсет години се озовал на площада в Монпарнас без пукната пара в джоба.
— Което е сериозна причина да го е яд на целия свят, не мислите ли?
— Така е, той е избухлив и злопаметен. Но, както изглежда, на Рене Лорион кракът му не е стъпвал в капитанство.
— Може би избира заместителни жертви. Случвало се е. На Льогерн му е най-лесно да изпраща послания до самия себе си, нали така? Между другото, откакто висим на площада и Льогерн го знае, вече не пристигат „особени“.
— Не само той знаеше за присъствието на ченгетата. Във „Викингът“ в девет вечерта всички ни бяха надушили.
— Ако убиецът не е от квартала, как би разбрал?
— Извършил е убийство и сигурно му е било ясно, че е изправил полицията на нокти. Досетил се е, като е видял нашите хора на пейката.
— Ще рече, че наблюдаваме напразно?
— Наблюдаваме заради принципа. И заради още нещо.
— А Декамбре-Дюкуедик за какво е бил на топло?
— Опит за изнасилване на малолетна в училището, където е преподавал. Навремето цялата преса скочи отгоре му. На петдесет и две години само дето не го линчуваха на улицата. Наложи се да му осигурят полицейска охрана до процеса.
— Делото Дюкуедик, спомням си. Момиченце, нападнато в тоалетната. Да не повярваш, като го видиш.
— Спомнете си и за защитата му, Данглар. Трима от по-големите ученици се нахвърлили върху дванайсетгодишното момиче през обедната почивка, когато децата се хранят в стола. Дюкуедик здравата напердашил момчетата и хванал малката, за да я изведе оттам. Тя била полугола и крещяла в ръцете му из коридора. Това са видели другите деца. Момчетата са представили нещата по обратния начин — Дюкуедик изнасилвал момиченцето, те се намесили, а той ги набил и се опитал да избяга с малката. Думата на един срещу думата на тримата. Дюкуедик здравата загазил. Приятелката му го зарязала, а колегите му се отдръпнали от него. Съмнението, Данглар, съмнението винаги остава. Затова си е сменил името на Декамбре. На този човек животът му е свършил на петдесет и две години.
— На колко години са момчетата днес? На около трийсет и две-три? На възрастта на Лорион?
— Лорион е учил в гимназията в Перигьо. Дюкуедик е преподавал във Ван.
— Може да си избира заместители.
— И той ли?
— Защо не? Да не би да не познавате старци, които ненавиждат всички млади хора?
— Познавам много.
— Трябва да ги проучим тези двамата. Декамбре пасва идеално за изпращането на писмата и още повече за написването им. Все пак именно той разгада смисъла им. Благодарение на една арабска думичка, която го насочила право към Liber canonis на Авицена. Бива си го, а?
— Длъжни сме да ги проучим така или иначе. Но съм убеден, че убиецът присъства на четенето. Започнал е оттам, защото не е имал друг избор, съгласен съм. Но и защото отдавна е знаел за урната. Работата на глашатая, която на нас ни изглежда нелепа, му се е струвала идеалното средство за разпространение на новините, както се струва и на всички от квартала. Сигурен съм в това. И съм убеден, че ходи да слуша, сигурен съм, че е там, когато Льогерн чете.
— Не виждам защо — възрази Данглар. — За него това е опасно.
— Опасно е, Данглар, но независимо от това мисля, че е там, в тълпата. Затова не вдигам наблюдението на площада.
Адамсберг излезе от кабинета, прекоси централната зала и застана пред картата на Париж. Агентите го следяха с поглед и Адамсберг разбра, че всъщност не него оглеждат с интерес, а влезлият подире му Данглар с широката черна фланелка с къси ръкави. Вдигна дясната си ръка и привлече вниманието им.
Читать дальше