Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Виждам, че си поел командването — рече той.

— Съжалявам, Марк. Преди двайсет и три години сме яли заедно октоподи.

— Близост, родена в окопите — промърмори Люсиен, като сгъна парцала си.

Адамсберг наблюдаваше чумолога Вандуслер-младши. Слаб, нервен, с черни прави коси и нещо индианско в чертите. Беше облечен в тъмни дрехи от главата до петите, с изключение на малко кичозния лъскав колан, а на пръстите си носеше сребърни халки. Адамсберг забеляза тежките му черни ботуши с катарами, подобни на тези, които носеше Камий.

— Ако желаете да проведем частен разговор, боя се, че трябва да излезем оттук.

— И тук е добре — каза Адамсберг.

— Имате проблем с чума?

— По-точно проблем с познавач на чумата.

— Онзи, който рисува четворки?

— Той.

— Има ли връзка с вчерашното убийство?

— Вие как мислите?

— Мисля, че да.

— Защо?

— Заради черната кожа. Само че четворката пази от чума, а не я привлича.

— Следователно?

— Следователно предполагам, че жертвата ви не е била предпазена.

— Точно така. Вярвате ли в силата на тази цифра?

— Не.

Адамсберг срещна погледа на Вандуслер, който изглеждаше искрен и леко обиден.

— Както не вярвам и в амулетите, пръстените, тюркоазите, смарагдите, рубините и стотиците талисмани, измислени, за да прогонват болестта. Които впрочем са много по-скъпи от обикновената четворка.

— Носели са пръстени?

— Когато са можели да си го позволят. Богатите по-рядко са умирали от чума. Предпазвали са се, защото са живеели в солидни къщи без плъхове. Болестта е покосявала народа. Затова още повече са вярвали в скъпоценните камъни — бедните не са носели рубини и са умирали. Най-съвършена закрила е осигурявал диамантът. „Диамант, носен на лявата ръка, прогонва всяко зло“. Така в знак на любов богатите мъже започнали да подаряват диаманти на годениците си, за да ги предпазят от бича. И досега го правят, макар вече никой да не знае защо, както и никой не си спомня за значението на четворката.

— Убиецът си спомня. Откъде е научил?

— От книгите — каза Марк Вандуслер нетърпеливо. — Ако ми изложите проблема подробно, господин комисар, може би ще съм в състояние да ви помогна.

— Първо трябва да ви попитам къде бяхте в понеделник вечерта към два часа сутринта.

— Това часът на убийството ли е?

— Приблизително.

Според съдебния лекар убийството е било извършено към един и половина, но Адамсберг предпочиташе да разшири интервала. Вандуслер прибра правите си коси зад ушите.

— Защо аз?

— Съжалявам, Вандуслер, но малко хора знаят какво означава четворката, много малко хора.

— Логично е, Марк — намеси се Вандуслер-старши. — Това му е работата.

Марк с досада махна с ръка, после стана, грабна метлата и почука веднъж по тавана.

— Слиза Свети Матийо — уточни старият.

Мъжете зачакаха мълчаливо, като тишината бе нарушавана само от потракването на чиниите, които Люсиен миеше, без да проявява интерес към разговора.

След минута влезе висок рус мъж, широк колкото вратата. Носеше само развлечен платнен панталон, пристегнат в талията с връв.

— Викате ли ме? — попита той с плътен глас.

— Матиас — каза Марк, — какво правех в понеделник в два часа през нощта? Важно е, никой да не подсказва.

Матиас се съсредоточи за миг, смръщвайки светлите си вежди.

— Прибра се късно с пране за гладене, към десет часа. Люсиен ти сервира вечерята и после се прибра в стаята си с Елоди.

— Емили — поправи го Люсиен, като се обърна. — Ама наистина е ужасно, че не можете да си набиете името й в главите.

— Изиграхме две игри на карти с кръстника — продължи Матиас. — Той прибра триста и двайсет кинта и си легна. Ти започна да гладиш бельото на госпожа Булен, после на госпожа Дрюйе. В един през нощта, когато вече прибираше дъската за гладене, си спомни, че имаш да предаваш два ката чаршафи на другата сутрин. Помогнах ти и двамата ги изгладихме на масата. Аз взех старата ютия. В два часа ги сгънахме и спретнахме два отделни пакета. Като се качвахме да си лягаме, срещнахме стария, който слизаше да пикае.

Матийо вдигна глава.

— Той е специалист по праистория — обади се Люсиен от мивката. — Държи на точността, можете да му вярвате.

— Може ли да си вървя? — попита Матиас. — Защото съм започнал едно сглобяване.

— Да — отвърна Марк. — Благодаря ти.

— Сглобяване? — попита Адамсберг.

— Слепва парчета кремък от палеолита в мазето — обясни Марк Вандуслер.

Адамсберг поклати глава неразбиращо. Това, което все пак разбираше, бе, че само с няколко въпроса няма да схване как функционира този дом, нито как живеят обитателите му. Щеше да му е необходим пълен курс на обучение, а това не му беше работа.