Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— А аз? Ще се разхождам гол през целия ден, или какво?

— Ще ви купя едно друго — каза Адамсберг и се изправи. — Излишно е да сеете гадинките си из целия град.

Данглар беше твърде разстроен от ухапванията на бълхите, за да се безпокои за дрехите, които щеше да му донесе Адамсберг, но все пак изпита смътно опасение.

— Побързайте, Данглар. Пращам да дезинфектират у вас и тук, в Бригадата. И ще предупредя Девияр.

Преди да тръгне да купува дрехи, Адамсберг се обади на историка-чистач Марк Вандуслер. За късмет Вандуслер обядваше у дома си.

— Спомняте ли си за онази история с четворките, за която си говорихме? — попита Адамсберг.

— Да — отвърна Вандуслер. — Освен това чух комюникето в осем часа и четох сутрешните вестници. Казват, че са намерили труп, а един журналист твърди, че когато са го изнасяли, изпод чаршафа се е подавала ръка, изцапана с нещо черно.

— Мамка му — каза Адамсберг.

— Черно ли беше тялото, господин комисар?

— Разбирате ли от чума? — попита Адамсберг, без да отговори. — Или само от цифри?

— Аз съм специалист по средновековието — обясни Вандуслер. — Запознат съм с чумата, да.

— Много ли хора са запознати?

— С чумата ли? Да кажем, че понастоящем са петима. Не говоря за биолозите. Имам двама колеги в Южна Франция, специализирани по-скоро в медицинската страна на въпроса, един в Бордо, който се занимава с вирусоносителите, и още един в университета в Клермон — историк със склонност към демографията.

— А вие? Каква е вашата склонност?

— Към безработица.

Петима, каза си Адамсберг, не е много за цялата страна. И досега единствен Марк Вандуслер знае какво означават четворките. Историк, литератор, чумолог и със сигурност латинист — струваше си да го поразпита.

— Кажете ми, Вандуслер, колко приблизително трае болестта?

— Средно три до пет дни инкубационен период и пет до седем дни боледуване.

— Лекува ли се?

— Ако се диагностицира в самото начало.

— Мисля, че ще имам нужда от вас. Имате ли нещо против да се видим?

— Къде? — подозрително попита Вандуслер.

— У вас?

— Добре — отвърна Вандуслер след осезаемо колебание.

Човекът проявяваше неохота. Но много хора приемат неохотно ченгета в дома си, на практика всички. Това не превръщаше автоматично Вандуслер в CLT.

— Ще дойда след два часа — предложи Адамсберг.

Затвори телефона и бързо се отправи към големия магазин на площад Итали. Реши, че Данглар — петнайсет сантиметра по-висок и трийсет килограма по-обемист — трябва да носи 48 или 50 номер, за да има къде да приюти корема си. Набързо купи чифт чорапи, дънки и голяма черна фланелка, защото бе чувал, че бялото те прави по-дебел, както и райетата. Не взе сако, тъй като времето беше топло, а заради бирите на Данглар винаги му беше горещо.

Данглар го чакаше в банята, увит в хавлиена кърпа. Адамсберг му подаде новите дрехи.

— Изпращам старите в лабораторията — каза той, като вдигна големия чувал за боклук, в който Данглар бе натикал дрехите си. — И без паника, Данглар. Разполагате с два дни инкубационен период, предостатъчно е. Имаме време да видим резултатите от анализите. Ще се занимаят с нашия проблем по спешност.

— Благодаря — изръмжа Данглар и извади от пакета фланелката и дънките. — Господи, да не искате да облека това?

— Ще видите, капитане, че ще ви стоят прекрасно.

— Ще приличам на глупак.

— Аз на глупак ли приличам?

Данглар замълча тактично и продължи да рови из пакета.

— Не сте ми купили гащи.

— Забравих, Данглар, няма страшно. Пийте по-малко бира до довечера.

— Много практично.

— Обадихте ли се в училището? За да проверят децата?

— Естествено.

— Покажете ми къде сте ухапан.

Данглар вдигна ръка и Адамсберг преброи три едри пъпки под мишницата му.

— Няма съмнение — призна той. — От бълхи са.

— Не ви ли е страх и вие да не хванете? — попита Данглар, като го видя как върти чувала, за да го върже.

— Не, Данглар. Не ми се случва често да ме е страх. Ще изчакам да умра и тогава ще се страхувам, така по-малко ще си тровя живота. Честно казано, досега единственият път, когато истински се уплаших, беше, когато се спуснах по онзи ледник съвсем сам, по гръб и почти отвесно. Това, което ме плашеше, освен предстоящото падане, бяха онези проклети кози отстрани, които ме гледаха и казваха с големите си кафяви очи: „Нещастен кретен. Ще се пребиеш“. Изпитвам голямо уважение към това, което казват козите с кафявите си очи, но ще ви разкажа тази история друг път. Данглар, когато няма да сте под такова напрежение.