Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— А чумата? Защо чума?

— Разберем ли това, смятайте, че сме го пипнали.

Групата се разпръсна, шумно размествайки столовете.

— Разпределете ролите, Данглар, аз ще се поразтъпча двайсетина минути.

— Да подготвя ли комюникето?

— Ако обичате. Вие ще се справите по-добре от мен.

Съобщението бе разпространено по новините от двайсет маса на всички телевизионни канали. Сдържано написано от Адриен Данглар, то приканваше всички обитатели на изрисувани с четворки врати в жилищни блокове или къщи да се явят в най-кратък срок в близкото полицейско управление. Обявената причина: издирване на организирана банда.

След осем часа и половина вечерта телефоните в Бригадата не спряха да звънят. Една трета от екипа бе останала на място, Данглар и Карноркян донесоха храна и вино, които подредиха върху плота на електротехниците. В девет и половина засегнатите сгради се увеличиха с четиринайсет и станаха общо двайсет и девет. Адамсберг ги отбелязваше с нови червени точки върху картата на града. Съставиха списък, в който сградите бяха подредени хронологично, според датата на появата на четворките. Обитателите на двайсет и осемте апартамента с чисти врати бяха идентифицирани и се оказаха с най-различни характеристики — многодетни семейства, неженени, жени, мъже, младежи, хора на средна възраст, старци — имаше от всяка възрастова група и пол, от всякакви професии и социални категории. След единайсет часа Данглар уведоми Адамсберг, че двойки полицаи охраняват всяка застрашена площадка във всички сгради.

Адамсберг освободи работилите извънредно оперативни работници, организира нощния екип и взе служебна кола, за да наобиколи площад Едгар Кине. Двама полицаи вече бяха сменили предишния тандем — плешивият мъж и масивната жена, която само дето не го бе набила насред съвещанието. Забеляза ги да седят небрежно отпуснати на една пейка, уж увлечени в разговор, но всъщност не откъсваха очи от урната, поставена на петнайсетина метра от тях. Дискретно се приближи до тях и каза:

— Съсредоточете се върху размера на плика. Ако имаме късмет и с този фенер тук, може би ще го видим.

— Да разпитаме ли някого? — попита жената.

— Само наблюдавайте. Ако ви се стори, че може да е нашият човек, проследете го незабелязано. Изпратил съм двама фотографи на стълбището на отсрещната сграда. Те снимат всички, които се доближават до урната.

— Кога ще ни сменят? — попита жената, като се прозя.

— В три сутринта.

Адамсберг влезе във „Викингът“. Декамбре седеше на масата си в дъното заедно с глашатая и още пет души. При появата на комисаря разговорите замряха като дезакордиран оркестър. Явно всички на масата знаеха, че е ченге. Декамбре реши, че е по-добре да го представи.

— Комисар Жан-Батист Адамсберг — каза той. — Господин комисар, да ви представя Лизбет Гластон, певица, Дамас Вигие от „Рол-Райдър“, сестра му Мари-Бел, Кастийон — пенсиониран ковач, и Ева, нашата Мадона. Вече познавате Льогерн. Ще пиете ли един калвадос?

Адамсберг отказа.

— Може ли една дума, Декамбре?

Лизбет безцеремонно хвана комисаря за ръкава, като дори го поразтърси. Адамсберг разпозна тази особена съучастническа фамилиарност — ще речеш, че са търкали едни и същи пейки в управлението, циничната непринуденост, с която обръгналите на полицейски набези проститутки се държат с ченгетата.

— Кажете ми, господин комисар — каза тя, като оглеждаше дрехите му, — да не би да сте под прикритие тази вечер? Това ли ви е нощната маскировка?

— Не, това ми е всекидневното облекло.

— Май не си давате много зор. Разпуснали са ви в полицията.

— По облеклото не изпращат, Лизбет — каза Декамбре.

— Понякога изпращат — възрази Лизбет. — Ама на този човек му е все тая. Не се опитва да те шашне. Така ли е, комисарю?

— Кого да шашне?

— Жените — усмихна се Дамас. — Не е зле все пак да можеш да шашкаш жените.

— Не си много по умствената част, Дамас — каза Лизбет, като се обърна към него и младежът почервеня до корена на косите си. — На жените хич не им трябва да ги шашкат.

— Така ли — намръщи се Дамас. — А какво им трябва, Лизбет?

— Нищо — отвърна Лизбет, удряйки с широката си черна ръка по масата. — Вече нищо не им трябва. Нали, Ева? Нито любов, нито нежност, само една щайгичка зелен фасул. Така че сам прецени.

Ева не каза нищо, а Дамас помрачня и запремята чашата в ръцете си.

— Не си справедлива — каза Мари-Бел с разтреперан глас. — Любовта е нужна на всеки, няма как. Какво друго ни трябва?