— Ясно — каза Адамсберг, като подръпна към себе си дневника, показвайки с това недовършено движение, че разговорът върви към края си. — И откога това?
— От 17 август — уточни Жос.
Адамсберг замръзна и бързо вдигна поглед към бретонеца.
— Сигурен ли сте? — попита той.
И Жос разбра, че е сбъркал. Не за датата на първата „особена“, а за очите на комисаря. Във водата на този поглед с цвят на водорасли припламна ярка светлина, нещо като миниатюрен пожар, който взриви обвивката на поплавъка. Значи очите се палеха и гаснеха като фар.
— На 17 август сутринта — повтори Жос. — Веднага след периода на сухия док.
Адамсберг остави регистъра и отново закрачи. Седемнайсети август, първата сграда в Париж, изрисувана с четворки, на улица Шайо. Или поне първата сграда, за която бяха съобщили. Втора сграда два дни по-късно на Монмартр.
— А следващото съобщение? — попита Адамсберг.
— Два дни по-късно, на 19-и — отвърна Жос — и после на 22-ри. След това обявите зачестиха. Почти всеки ден от 24-ти нататък, а отскоро няколко пъти на ден.
— Може ли да ги видя?
Декамбре му подаде последните запазени писма и Адамсберг бързо ги прегледа.
— Не виждам кос ви навежда на мисълта за чума — каза той.
— Открих откъде са откъсите — обясни Декамбре. — Това са цитати от стари трактати за чумата, каквито са писани със стотици през вековете. Засега подателят описва предвестниците на епидемията, но скоро ще навлезе в същността на темата. Вече е близо. В последния пасаж, този от днес сутринта — продължи Декамбре, като посочи един от листата, — текстът спира точно пред думата „чума“.
Адамсберг прочете обявата.
(…) когато много хора се движат като сенки по стена, когато се вижда как тъмна пара се издига от земята като мъгла, (…) когато у хората се наблюдава голяма подозрителност, когато се появяват завист, омраза и разврат (…)
— Всъщност — каза Декамбре — мисля, че ще е утре. Тоест тази нощ за нашия човек. Заради „Дневника“ на англичанина.
— Цитира и откъси от дневник?
— Само от 1665-та — годината на голямата чума в Лондон. А в следващите дни Самюел Пийпс ще види първия си труп. Мисля, че е утре. Утре.
Адамсберг побутна листата на масата и въздъхна.
— А ние какво ще видим според вас?
— Нямам представа.
— Сигурно нищо — каза Адамсберг. — Просто е неприятно.
— Именно.
— Но невероятно.
— Знам. Краят на последната чума във Франция е през 1722 г. в Марсилия. Болестта отдавна се е превърнала в легенда.
Адамсберг прекара пръсти през косата си, вероятно за да я среши, реши Жос, после събра листата и ги върна на Декамбре.
— Благодаря — каза той.
— Да продължавам ли да ги чета? — попита Жос.
— На всяка цена. И минете да ми разкажете продължението.
— А ако няма продължение? — попита Жос.
— Едва ли някой ще се впусне в нещо толкова организирано и нелепо, без да се стигне до конкретна проява, дори дребна. Бих искал да знам какво ще измисли този тип по-нататък.
Адамсберг изпрати двамата мъже до изхода и бавно се върна в кабинета си. Историята бе повече от неприятна. Беше направо отвратителна. Колкото до връзката й с четворките, тя се свеждаше само до съвпадението на датите. И все пак бе склонен да следва линията на разсъждения на Дюкуедик. Утре онзи англичанин Пийпс щеше да разкаже за първия умрял от чума в Лондон, в зората на бедствието. Без да сяда, Адамсберг бързо отвори бележника си и намери номера на медиевиста, който му беше дала Камий — същия, у когото бе видяла обърнатата четворка. Погледна новоокачения стенен часовник, който показваше единайсет и пет. Ако човекът беше чистач, имаше малка вероятност да го открие вкъщи. Отговори му мъжки глас, младежки и забързан.
— Марк Вандуслер?
— Няма го. В резервната траншея е, на мисия по чистене-гладене. Мога да му оставя бележка в палатковия лагер, ако желаете.
— Благодаря — каза Адамсберг, леко учуден.
Чу как другият остави слушалката и шумно затърси хартия и нещо за писане.
— Готово — обади се гласът. — С кого имам чест?
— Главен комисар Жан-Батист Адамсберг, Криминална бригада.
— Мамка му — каза гласът, като внезапно стана сериозен. — Марк да няма неприятности?
— Няма. Камий Форестие ми даде номера му.
— А, Камий — каза само гласът, но вложи в това „Камий“ такава интонация, че Адамсберг, който иначе не беше ревнив, почувства лек шок или по-скоро изненада. Около Камий съществуваха много обширни и гъсто населени светове, за които той от безразличие не знаеше нищо. Когато случайно откриеше някой фрагмент, винаги се учудваше, сякаш бе попаднал на непознат континент. Кой казва, че Камий не властва над многобройни територии?
Читать дальше