Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Мамка му, Дамас. Но той е на трийсет години.

— Лизбет също. Като е дебела, не значи, че не е на трийсет години.

Жос се опита да направи мислена асоциация между Дамас и Лизбет.

— Дали би излязло нещо? — попита той. — Нали разбирате от нещата от живота?

Декамбре направи скептична гримаса.

— Мъжката физиология отдавна не впечатлява Лизбет.

— Дамас е симпатичен.

— Това не е достатъчно.

— Какво очаква Лизбет от мъжете?

— Не много.

Декамбре отпи от калвадоса си.

— Не сме тук, за да говорим за любов, Льогерн.

— Знам. Голямата риба.

Лицето на Декамбре помръкна.

— Толкова ли е страшно? — попита Жос.

— Май да.

Декамбре огледа съседните маси и като че ли остана доволен от шума, който се вдигаше във „Викингът“ — същинско варварско племе на борда на дракар.

— Открих кой е единият от авторите — каза той. — Персийски лекар от XI век, Авицена.

— Аха — рече Жос, когото Лизбет интересуваше далеч повече от Авицена.

— Пасажът е от книгата му Liber canonis .

— Аха — повтори Жос. — Декамбре, и вие ли сте били учител като баща ви?

— Откъде знаете?

— Ами — отвърна Жос и изпука с пръсти — и аз знам малко за нещата от живота.

— Може да ви е скучно това, което ви разправям, Льогерн, но ще направите по-добре да слушате.

— Хубаво — каза Жос и сякаш внезапно се върна към времето, когато старият Дюкуедик му преподаваше в пансиона.

— Другите автори само са преписвали Авицена. Темата е все същата. Въртят се около нея, без да я назовават, без да я докосват, като лешояди, наобиколили мърша.

— Около кое? — попита Жос объркано.

— Около темата, Льогерн, нали ви казах. Около единствения сюжет на особените. Около това, което оповестяват.

— Какво оповестяват?

В този момент Бертен остави два калвадоса на масата и Декамбре изчака високият нормандец да се отдалечи, за да продължи.

— Чумата — каза той, като понижи тон.

— Каква чума?

— ЧУМАТА.

— Страшната болест от едно време?

— Тя. Лично.

Жос се умълча. Възможно ли бе многознайкото да плещи каквото му дойде наум? Дали не му се подиграваше? Жос бе неспособен да провери всички тези истории с канони и Декамбре можеше да го разиграва, както си иска. С моряшка предпазливост Жос се вгледа в изражението на стария ерудит, в което нямаше и следа от шеговитост.

— Да не би да ме баламосвате, Декамбре?

— С каква цел?

— За да си поиграете на онзи, дето знае всичко, и онзи, дето не знае нищо. На умния и тъпия, на учения и неграмотния, на всезнаещия и невежата. Защото тая игра и аз я знам и мога да ви отведа направо в открито море, при това без спасителна жилетка.

— Льогерн, много лесно кипвате.

— Да — призна Жос.

— Предполагам, че сте разбили мутрите на немалко народ по тая земя.

— И в това море.

— Никога не съм играл на умния и тъпия. Какво ви носи подобна игра?

— Власт.

Декамбре се усмихна и сви рамене.

— Да продължавам ли? — попита той.

— Ако желаете. Но какво ме засяга всичко това? Три месеца наред четох писмата на един, дето преписваше Библията. Плащаше си човекът, четях. Какво толкова?

— В морално отношение обявите ви принадлежат. Тъй като утре смятам да ида при ченгетата, предпочитам да сте предупреден. И бих искал да ме придружите.

Жос изпи калвадоса си на екс.

— Ченгетата ли? Да не сте откачили, Декамбре! Още малко и ще обявите обща тревога.

— Ами ако се налага?

Жос преглътна думите, които му идваха на езика, заради стаята. Трябваше да си запази стаята.

— Слушайте ме внимателно, Декамбре — подзе той, като се овладя, — според вас имаме работа с човек, който се забавлява, като преписва стари текстове за чумата. Някакъв смахнат тип, напълно психясал. Ако ходехме при ченгетата всеки път, когато някоя откачалка си отвори устата, нямаше да ни остане време за писане.

— Първо — каза Декамбре и изгълта половината от калвадоса си, — той не се задоволява да преписва, а ви принуждава да четете писанията му. Изразява се на площада, анонимно. Второ, постепенно се приближава до същността. Засега е в началото на текстовете. Още не е стигнал до пасажите, които съдържат думата „чума“ или „болест“, или „смъртност“. Мотае се из въведенията, обаче напредва. Разбирате ли, Льогерн? Той напредва. Това е страшното. Напредва. Към какво?

— Ами към края на текста. Логично е, нали? Никой не започва книгата отзад — напред.

— Книгите. Те са няколко. И знаете ли как свършват?

— Не съм ги чел тъпите книги.