Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Пъхна листа в чантата си, после изчака няколко минути, за да чуе съобщението за поредното корабокрушение. В девет без пет слезе в метрото.

Този четвъртък Адамсберг пристигна в Бригадата след Данглар — доста рядък факт, за да не предизвика внимателния поглед на помощника му. Комисарят имаше смачкания вид на човек, който е спал само няколко часа, например от пет до осем. И веднага отиде да си купи кафе от бара на улицата.

Камий — заключи Данглар. Камий се бе върнала снощи. Данглар мързеливо включи компютъра си. Той самият бе спал сам, както обикновено. Какъвто си беше грозен, с неоформено лице и тяло, стичащо се надолу като недогоряла свещ, цяло чудо бе да докосне жена веднъж на две години. По стар навик Данглар се откъсна от мрачните мисли, които водеха направо към касата с бира, като си представи едно по едно, като на осветен екран, лицата на петте си деца. Впрочем петото с бледосините си очи не беше от него, но Мари му го остави, когато си тръгна, един вид като на приятел. Това беше отдавна, преди осем години и трийсет и седем дни, а силуетът на жена му в гръб, така както твърдо крачеше по коридора със зеления си костюм, за да отвори и затръшне вратата, се бе залостил в черепа му и остана там в продължение на две дълги години и шест хиляди и петстотин бири. Тогава груповият образ на децата — двама близнаци, две близначки и малкият със сините очи — се превърна в негова идея фикс, в негов пристан и спасителен пояс. Бе прекарал хиляди часове да стърже моркови на най-ситното ренде, да пере и избелва до най-бялото бяло, да се грижи ученическите чанти да са безупречно подредени, а дрехите идеално изгладени, да търка мивките, докато станат стерилно чисти. После перфекционизмът му се поуталожи и той се завърна към едно ако не нормално, то поне приемливо състояние, и към консумация на бира, намаляла на хиляди и четиристотин шишета годишно, макар и подкрепена с бяло вино през трудните дни. Остана все пак светлата му връзка с децата, а нея, казваше си той през някои черни утрини, никой не можеше да му отнеме. Не че някой имаше подобно намерение.

Бе чакал, дори опитвал, да накара някоя жена да извърши обратното на Мари, тоест да отвори вратата и твърдо да поеме по коридора в жълт костюм с лице към него. Не се получи. Жените винаги прекарваха в дома му кратко време, а отношенията му с тях бяха мимолетни. Не претендираше за жена като Камий, чийто профил бе толкова чист и нежен, че човек са питаше дали не трябва спешно да го нарисува или да го разцелува. Не, не искаше невъзможното. Искаше жена, просто жена, дори и да се стича надолу като него, какво от това.

Данглар видя Адамсберг да се връща и да влиза в кабинета си, безшумно затваряйки вратата. Той впрочем също не беше красавец, а получаваше невъзможното. По-точно да, беше красив, макар нито една от чертите му, взета поотделно, да не допринасяше за този резултат. Не бяха правилни, нито хармонични, нито впечатляващи. Бяха някак безредно нахвърляни, но безредието се превръщаше в привлекателен хаос, в истинско великолепие, когато изражението му се оживеше. Според Данглар в това разпределение на картите имаше нещо несправедливо. И неговото лице представляваше същият сбирток от черти като това на Адамсберг, но в равносметката нямаше нищо интересно. Докато Адамсберг дори не умееше да играе покер, а бе извадил тройка десетки.

Понеже бе свикнал да чете и размишлява още на две и половина години, Данглар не му завиждаше. И понеже си имаше онзи групов образ. И понеже, въпреки почти хроничното си раздразнение, харесваше този човек и дори физиономията му, големия му нос и необичайната му усмивка. Когато Адамсберг му предложи да дойде с него в Криминалната бригада, не се колеба нито миг. Може би защото компенсираше трескавата и понякога закостеняла свръхактивност на собствения му ум, леността на Адамсберг му бе станала не по-малко необходима от разтоварваща каса бира.

Данглар се загледа в затворената врата. Тъй или инак Адамсберг щеше да се занимава с ония четворки и явно се опитваше да не дразни помощника си. Данглар свали ръце от клавиатурата и се облегна на стола си леко загрижен. От снощи все се питаше дали нещо не бърка. Защото това обърнато четири вече го бе виждал някъде. Спомни си за това в леглото, преди да заспи, сам. Беше отдавна, може би още в младите му години, преди да стане ченге, и не в Париж. Тъй като твърде малко бе пътувал през живота си, Данглар би могъл да се порови из паметта си, ако изобщо в нея бе останало нещо повече от на три четвърти заличен спомен.