Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Все същите четворки? Същата форма и цвят?

— Същите.

— И една чиста врата?

— Може да се провери.

— Смятате ли да го направите?

— Смятам.

Данглар постави ръце на бедрата си.

— Вече съм я виждал тази четворка.

— И Камий също.

Данглар повдигна вежда.

— На страницата на разтворена на масата книга — каза Адамсберг. — У приятеля на нейна приятелка.

— Книга за какво?

— Камий не знае. Предполага, че е книга по история, защото въпросният приятел работи като чистач през деня и медиевист вечер.

— Не е ли по-нормално да е обратното?

— По-нормално в сравнение с кое?

Данглар се пресегна за бутилката бира върху бюрото и отпи една глътка.

— А вие къде сте я виждали?

— Не си спомням. Беше отдавна и не тук.

— Ако това четири вече съществува на разни места, значи не става дума за художествена творба.

— Така е — призна Данглар.

— И едва ли е творчество?

— Едва ли.

— И какво ще правим с вашия художник?

Данглар сви устни.

— Ще го отстраним.

— И с какво ще го заместим?

— С човек, който не ни интересува.

Адамсберг направи няколко непредпазливи крачки сред отпадъците и оплеска с бяла боя старите си обувки.

— Мислех, че са ни преместили — отбеляза Данглар. — В Криминалната бригада, отдел „Убийства“.

— Спомням си — каза Адамсберг.

— Имало ли е престъпление в тези девет сгради? — Не.

— Насилие? Заплахи?

— Не, знаете, че не.

— Тогава защо говорим за тях?

— Защото има презумпция за насилие, Данглар.

— В четворките?

— Да. Това е мълчалива агресия. И много сериозна. Адамсберг погледна часовника си.

— Имам време да заведа…

Погледна в бележника си и бързо го затвори.

— Да заведа Бартено в някои от тези сгради.

Адамсберг отиде да си вземе сакото, захвърлено на топка върху един стол, а Данглар облече своето, като внимателно придърпа пешовете му. Поради липса на естествена хубост Данглар залагаше на второстепенния коз на елегантността.

Декамбре се прибра доста късно и преди вечеря успя само да вземе вечерната „особена“, която Жос му бе заделил.

(…) когато се появяват отровни гъби, когато полетата и горите се покриват с паяжини, а добитъкът се разболява или дори умира на ливадата, както и дивите животни в лесовете, когато хлябът бързо мухлясва, когато върху снега се виждат новоизлюпени мухи, червеи или комари (…)

Сгъна листа, а в това време Лизбет обикаляше къщата, за да извика наемателите на вечеря. С не толкова ведро лице като сутринта Декамбре бързо постави ръка на рамото на Жос.

— Трябва да поговорим — каза той. — Довечера, във „Викингът“. Предпочитам да не ни слушат.

— Добър улов? — попита Жос.

— Добър, но смъртоносен. Рибата е прекалено голяма за нас.

Жос го изгледа със съмнение.

— Вярно е, Льогерн. Честна бретонска.

Докато се хранеха, Жос успя да изтръгне усмивка от сведеното лице на Ева с една поразкрасена семейна история и почувства известна гордост. После помогна на Лизбет да раздигне масата отчасти по навик, отчасти за да се наслади на близостта й. Готвеше се да се отправи към „Викингът“, когато я видя да слиза от стаята си в официално облекло — блестяща черна рокля, обгърнала импозантния й силует. Премина бързо покрай него, като му се усмихна, от което на Жос му прималя.

В задушния и запушен бар Декамбре седеше на последната маса в дъното и го чакаше със загрижено изражение пред две чаши калвадос.

— Лизбет излезе с вечерна рокля веднага щом изми чиниите — обяви Жос, докато сядаше.

— Да — каза Декамбре, без да прояви изненада.

— На гости ли отива?

— Лизбет излиза с вечерна рокля всяка вечер без вторник и неделя.

— Да не би да се среща с никого? — попита Жос неспокойно.

Декамбре поклати глава.

— Пее.

Жос се намръщи.

— Пее — повтори Декамбре. — В едно кабаре. Лизбет има глас, от който ти секва дъхът.

— Че откога пее?

— Откакто се настани тук и откакто й преподавам солфеж. В „Сент Амброаз“ всяка вечер е препълнено. Някой ден, Льогерн, името й няма да слиза от афишите. Лизбет Гластон. Където и да сте тогава, спомнете си какво съм ви казал.

— Бих се учудил, ако не си спомня, Декамбре. Човек може ли да отиде в това кабаре? Да я чуе?

— Дамас ходи всяка вечер.

— Дамас? Дамас Вигие?

— Че кой друг? Не ви ли е казал?

— Всяка сутрин си пием заедно кафето и никога не ми е споменал и дума.

— Разбираемо е, той е влюбен. Това не е нещо, което се споделя на закуска.