Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— С десетки милиони мъртъвци. Така свършват.

— Да не би да си въобразявате, че този психар ще изтреби половин Франция?

— Не съм казал това. Казах, че се приближава към смъртоносната развръзка, че пълзи към нея. Не е като да ни чете „Хиляда и една нощ“.

— Според вас напредва. А според мен тъпче на място. Вече от месец ни додява с тези истории за животни под една или друга форма. Ако това наричате напредване…

— Такова е, убеден съм. Спомняте ли си другите обяви, несвързаните, в които се разказва за живота на един мъж?

— Спомням си. Те нямат нищо общо. Някакъв тип, който яде, чука, спи, само за това говори.

— Този тип са казва Самюел Пийпс.

— Не го знам.

— Ето, представям ви го: англичанин, буржоа, получил благородническа титла, живял през XVII век в Лондон. Между другото, работил е в морската администрация.

— Голяма клечка в капитанството?

— Не съвсем, но няма значение. Важното е, че този Пийпс си е водил дневник в продължение на девет години, от 1660 до 1669. Откъсите, които нашият психар е преписал и оставил в урната, са от 1665, годината на голямата чума в Лондон, взела седемдесет хиляди жертви. Разбирате ли? Ден след ден „особените“ се доближават до избухването на епидемията. Вече сме съвсем близо. Това наричам напредване .

Жос за пръв път се смути. Имаше логика в думите на многознайкото. Но чак пък да ходят при ченгетата…

— Ще ни вземат за мезе ченгетата, когато им кажем, че някакъв смахнат тип преписва дневник отпреди три века. Нас ще тикнат зад решетките.

— Няма да им казваме това. Просто ще ги предупредим, че някакъв смахнат тип оповестява смърт от площада. Оттам нататък те да се оправят. Съвестта ми ще е чиста.

— И все пак ще ни се подиграват.

— Сто на сто. Затова няма да идем при кое да е ченге. Познавам един, който не се подиграва по същия начин като другите и не на същите неща. При него ще идем.

— При него ще идете , щом ви е кеф. Защото много ще се учудя, ако приемат моето свидетелство за чиста монета. Щото моето досие, Декамбре, не е съвсем девствено.

— Нито пък моето.

Жос безмълвно изгледа Декамбре. Е значи, шапка ти свалям, аристократе. Шапка ти свалям. Не само че старият ерудит се бе оказал бретонец от Кот-дю-Нор, макар да не му личеше, ами имаше и досие, което също не му личеше. Оттам явно и измисленото име.

— Колко месеца? — сдържано попита Жос, без да се интересува от причините, като истински морски джентълмен.

— Шест — каза Декамбре.

— Девет — отвърна Жос.

— Излежани?

— Излежани.

— И моите.

Равенство. След този обмен двамата мъже запазиха кратко тържествено мълчание.

— Много добре — каза Декамбре. — Ще дойдете ли с мен?

Жос се намръщи неубедено.

— Това са само думи. Думи. Те никога никого не са убили. Иначе щяхме да знаем.

— Но ние знаем, Льогерн. Думите убиват.

— И откога така?

— Откакто някой е изкрещял: „Смърт“, и тълпата е обесила нарочения нещастник. Открай време.

— Добре — каза Жос, победен. — Ами ако ми забранят да работя?

— Хайде сега, Льогерн, да не би да ви е шубе от ченгетата?

Засегнат, Жос изправи гръб.

— Хей, Декамбре, Льогернови може и да са грубияни, но никога не са се бояли от ченгетата.

— Ами прекрасно.

— Та при кое ченге отиваме? — попита Жос, докато вървяха по булевард Араго към десет сутринта.

— При един, когото съм срещал два пъти по повод на онова, на моето…

— Досие — подсказа Жос.

— Именно.

— За два пъти едва ли би имал време да обходиш човека.

— Обаче можеш да му хвърлиш един поглед отвисоко и въздушната снимка беше добра. Отначало го взех за арестант, а това е доста добър знак. Все ще ни отдели пет минути. В най-лошия случай ще впише посещението ни в дневника и ще го забрави. В най-добрия ще се заинтересува достатъчно, за да поиска да узнае подробности.

— Свързани с горното.

— Свързани с горното.

— Защо ще се заинтересува?

— Ами той обича мъглявите и мижави истории. Поне в това го упрекваше един негов началник, когато го срещнах първия път.

— Значи ще си имаме работа с някоя от дребните риби?

— И това ви смущава, капитане?

— Вече ви казах, Декамбре. Не ме интересува тази история.

— Не е дребна риба. Сега е главен комисар, ръководи отдел в Криминалната. Отдел „Убийства“.

— Убийства? Е, значи ще му харесат старите ни досиета.

— Знае ли човек?

— И как така един любител на мъглявите истории е станал главен?

— Той е гений на мъглявото, доколкото разбрах. Казвам мъгляво, но може да се каже и необичайно.