Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Добре изиграно, синко — каза старият, като се облегна на възглавницата.

— Нали? — отвърна Жос, като поотвори очи.

— Тук ще ти е по-добре. Казвах ти аз, че като станеш глашатай, току-виж си се издигнал.

— Това от седем години ми го разправяш. Затова ли дойде?

— Тия обяви — бавно изрече прадядото, като се почесваше по зле обръснатата буза, — „особените“ де, както им викаш, дето ги пробутваш на аристократа, на твое място щях да го давам по-леко. Не ми мирише на хубаво.

— Плащат ми, дядо, добре ми плащат — каза Жос, докато се обуваше.

Старият сви рамене.

— На твое място щях да го давам по-леко.

— Което ще рече какво?

— Което ще рече каквото ще рече, Жос.

В неведение за посещението на Никола Льогерн на първия етаж на собствената му къща, Декамбре работеше в тесния си кабинет на партера. Този път му се бе сторило, че в една от „особените“ имаше някакъв знак — едва забележим, но може би решаващ.

Текстът от сутрешното издание беше продължение на „несвързаната история“, за която говореше Жос. И наистина, мислеше Декамбре, това като че ли бяха откъси от книга, които цитатчикът бе измъкнал оттук-оттам, пропускайки началото. Защо? Декамбре често препрочиташе пасажите с надеждата, че тези едновременно познати и неуловими фрази най-сетне ще издадат името на автора си.

На църква с жена ми, която не бе ходила там от месец-два. (…) Питам се дали е от заешката лапа, предназначена да предотвратява газовете, но откакто я нося, вече нямам колики.

Декамбре с въздишка остави листа и взе другия, онзи със знака.

Et de eis quae significant illud, est ut videas mures et animalia quae habitant sub terra fugere ad superficiem terrae et pati sedar, id est, commoveri hinc inde sicut animalia ebria.

Беше превел набързо текста с една въпросителна в средата. И сред нещата, които са нейният знак, ще видиш плъхове и гадини, които живеят под земята, да бягат към повърхността и да страдат (?), тоест да напускат това място като пият животни.

От цял час се препъваше в думата sedar , която не беше латинска. Бе убеден, че не става дума за грешка в правописа, тъй като цитатчикът бе толкова педантичен, че поставяше многоточие там, където си позволяваше да съкращава пасажи от оригиналния текст. Щом бе сложил „sedar“, значи думата със сигурност съществуваше в текст, иначе написан на съвършен късен латински. Докато се катереше по старата си дървена стълбичка, за да свали един речник, Декамбре замръзна на място.

Арабски. Дума от арабски произход.

Почти разтреперан, той се върна при масата и положи двете си ръце върху текста, сякаш за да е сигурен, че няма да отлети. Арабски, латински — смесица. Бързо затърси другите писма, в които се споменаваше за бягството на животните към повърхността на земята, включително първия латински текст, прочетен от Жос предишния ден и започващ почти по същия начин: Ще видиш.

Ще видиш животните, родени от покварата, като червеите, жабите и мухите, да се плодят под земята, и ако причината е под земята, ще видиш влечугите, обитаващи дълбините, да излизат на повърхността и да изоставят яйцата си и понякога да умират. А ако причината е във въздуха, същото ще стане и с птиците.

Текстове, които се припокриваха, понякога дума по дума. Различни автори, предъвкващи една-единствена идея чак до XVIII век, идея, която се предаваше от поколение на поколение. Подобно на монасите, които са преписвали декретите на Auctoritas през вековете. Следователно ставаше дума за корпорация. Елитарна, образована. Но не от монаси, не. В посланията нямаше нищо религиозно.

Опрял чело на ръката си, Декамбре все още размишляваше, когато Лизбет високо призова всички на вечеря и гласът й отекна като песен.

Жос слезе в трапезарията и видя, че обитателите на хотела на Декамбре вече се бяха настанили, свикнали с дневния режим, и вадеха салфетките си от дървените им пръстени, като на всеки пръстен имаше отличителен знак. Не му се щеше да се присъедини към сътрапезниците още тази вечер — вечерята не беше задължителна, само трябваше предишния ден да съобщи, че няма да присъства. Усещаше някакво необичайно смущение. Бе свикнал да живее сам, да яде сам, да спи сам и да говори сам, освен когато вечеряше в бара на Бертен. През тринайсетте години парижки живот бе имал три приятелки за доста кратко време, но никога не се осмели да ги заведе в стаята си, за да им предложи дюшек, поставен направо на пода. Жилищата на жените, дори просто обзаведените, винаги бяха по-уютни от разнебитената му бърлога.

Жос направи усилие да се освободи от своята агресивна и изкуствена недодяланост, която като че ли датираше от далечните времена на юношеството му. Лизбет му подаде пръстена с личната му салфетка и му се усмихна. Когато Лизбет се усмихваше така широко, той изпитваше внезапно и поривисто желание да се вкопчи в нея като корабокрушенец в скала посред нощ. Великолепна скала, кръгла, гладка и тъмна, на която би отдал вечната си признателност. Това го учудваше. Жос изпитваше подобни бурни сантименти само с Лизбет и само когато му се усмихнеше. Сътрапезниците в един глас пожелаха добре дошъл на Жос, който зае мястото си отдясно на Декамбре. Лизбет седеше на другия край на масата и поднасяше ястията. Имаше още двама пансионери — Кастийон от стая №1, пенсиониран ковач, през първата половина от живота си фокусник, обиколил всички кабарета в Европа, и Евелин Кюри от стая №4, дребна женица, ненавършила трийсет, невзрачна, с кротка и някак демодирана физиономия, сведена над чинията си. Лизбет бе осведомила Жос за тях още с пристигането му в хотела.