Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Аз също.

— Мен ли имате предвид?

Декамбре слабо поклати глава и замълча.

— Но наистина ли познавате Трегие? — попита Жос с пиянска настойчивост.

Декамбре кимна и гаврътна виното си.

— Аз пък не го познавам особено — каза Жос и внезапно се натъжи. — Тъмничарят на пансиона, отец Кермарек, се изхитряше да ме наказва всяка неделя. Града го знам само от прозореца и от разказите на момчетата. Неблагодарно нещо е паметта. Спомням си името на онзи мръсник, но не и името на даскала по история, който единствен ме защитаваше.

— Дюкуедик.

Жос бавно вдигна глава.

— Моля?

— Дюкуедик — повтори Декамбре. — Името на даскала ви по история.

Жос присви очи и се наведе над масата.

— Дюкуедик — потвърди той. — Ян Дюкуедик. Хей, Декамбре, вие да не ме шпионирате? Какво искате от мен? Да не сте ченге? Това е, нали, Декамбре, ченге сте, а? Писмата са само уловка, стаята е само уловка! За да ви падна в капана!

— Страх ли ви е от ченгетата, Льогерн?

— Какво ви засяга?

— А, ваша си работа. Но не съм ченге.

— Хайде де. Откъде го познавате тогава, моя Дюкуедик?

— Това беше баща ми.

Жос замръзна, опрял лакти на масата, вирнал брадичка, пиян и нерешителен.

— Будалкате ме — промърмори той след минута мълчание.

Декамбре отметна левия пеш на сакото си и с нестабилна ръка все пак успя да улучи вътрешния си джоб. Извади портфейла си и измъкна от него лична карта, която подаде на бретонеца. Жос дълго я разглежда, прокарвайки пръст по името, снимката, мястото на раждане. Ерве Дюкуедик, роден в Трегие, на седемдесет лазарника.

Когато вдигна глава, Декамбре бе сложил пръст на устните си. Мълчание. Жос няколко пъти кимна. Измама. Това можеше да го разбере, дори надрънкан. Но в бара се вдигаше такава гюрултия, че можеха да си говорят тихо без опасност да ги чуят.

— В такъв случай… „Декамбре“? — прошепна той.

— Измислено име.

Е, биваше си го. Биваше си го аристократът. Трябваше да му го признае. Жос замълча, за да размисли.

— Ами тогава — подзе той, — аристократ ли сте или не?

— Аристократ ли? — рече Декамбре, като прибра картата си. — А бе, Льогерн, ако бях аристократ, щях ли да си вадя очите да плета дантели?

— Може би обеднял аристократ?

— Дори такъв не съм. Просто обеднял. Просто бретонец.

Жос се облегна на стола си, вече съвсем объркан, както когато някоя прищявка или мечта ни напусне без предупреждение.

— Внимавайте, Льогерн — каза Декамбре. — Нито дума на никого.

— А Лизбет?

— Дори Лизбет не знае. Никой не трябва да знае.

— Тогава защо ми го казахте?

— Танто за танто — обясни Декамбре, изпразвайки чашата си. — Почтеност за почтеност. Ако сте размислили за стаята, кажете си направо. Ще разбера.

Жос изправи гръб.

— Ще я вземете ли? — попита Декамбре. — Защото имам и други кандидати.

— Ще я взема — бързо каза Жос.

— Тогава до утре — каза Декамбре и стана от масата. — И благодаря за писмата.

Жос го хвана за ръкава.

— Декамбре, какво им е на тези писма?

— Има нещо подмолно в тях, нещо гнило. И опасно, сигурен съм. Щом се появи светлинка, ще ви кажа.

— Фарът, а? — каза Жос замислено. — Когато видите фара.

— Именно.

Голяма част от четворките бяха изтрити от вратите на апартаментите в трите блока, особено от тези в 18 район, върху които бяха нанесени преди десет и осем дни, според свидетелствата на някои от наемателите. Само че цифрите бяха изрисувани с доброкачествена акрилна боя и върху крилата на вратите бяха останали добре различими черни следи. Затова пък в сградата на Мариз имаше много непокътнати образци, които фотографът снима по молба на Адамсберг. Бяха рисувани на ръка една по една, а не по шаблон. Но всички имаха едни и същи особености — височина седемдесет сантиметра, дебелина на линиите три сантиметра, обърнати надясно, разширени в основата и пресечени с две черти по хоризонтала.

— Бива си го, а? — обърна се Адамсберг към Данглар, който не продума през цялата експедиция. — Сръчен е. Прави го с един замах, без да вдига ръка. Като китайски йероглиф.

— Несъмнено — каза Данглар, докато се настаняваше в колата отдясно на комисаря. — Рисунъкът е елегантен и бърз. Има ръка.

Фотографът се настани отзад с апаратурата си и Адамсберг полека потегли.

— Спешни ли са снимките? — попита Бартено.

— Никак — отвърна Адамсберг. — Проявете ги, когато имате възможност.

— След два дни — предложи фотографът. — Довечера ще вадя снимки за Ке-дез-Орфевр.