Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Данглар отмести пръстите си от клавишите.

— Кога? — попита той.

— Ами сега. Само да повикам фотографа.

— Защо?

— За да ги снима, преди хората да са ги изтрили. Ако вече не са го направили.

— Но защо? — повтори Данглар.

— Не ми харесват тези четворки. Никак.

Хубаво. Най-лошото бе изречено. Данглар изпитваше ужас от изречения, които започваха с „Това не ми харесва“. Не е работа на ченгето да харесва или да не харесва. Ченгето трябва да бачка и да размишлява, бачкайки. Адамсберг отиде в кабинета си и намери бележката от Камий. Ако бил свободен, можели да се видят довечера. Ако ли не, дали не можел да я извести? Адамсберг поклати глава. Разбира се, че беше свободен.

Внезапно изпълнен със задоволство, той вдигна телефона и поиска да го свържат с фотографа. Данглар бе нахлул в кабинета му, заинтригуван и кисел.

— Данглар, как изглежда фотографът? — попита Адамсберг. — И как се казва?

— Представиха ви целия екип преди три седмици — каза Данглар. — И се ръкувахте с всички мъже и жени. Дори разговаряхте с фотографа.

— Възможно е, Данглар, дори е сигурно. Но това не е отговор на въпроса ми. Как изглежда и как се казва?

— Даниел Бартено.

— Бартено, Бартено, не е лесно за запомняне. А на вид?

— По-скоро слаб, енергичен, усмихнат, суетлив.

— Отличителни белези?

— Много гъсти лунички, почти рижи коси.

— Това е добре, много добре — каза Адамсберг и измъкна списъка от чекмеджето си.

Наведе се над масата и записа: Слаб, Риж, фотограф…

— Как му беше името?

— Бартено — натърти Данглар. — Даниел Бартено.

— Благодаря — каза Адамсберг и допълни записките си. — Забелязахте ли, че имаме един голям тъпанар в екипа? Казвам един, но може и да са няколко.

— Фавр, Жан-Луи.

— Именно. Какво ще го правим?

Данглар разтвори ръце.

— Този въпрос стои в международен мащаб — отвърна той. — Дали да му помогнем да поумнее?

— Ще ни отнеме петдесет години, драги.

— За какъв дявол са ви тези четворки?

— А! — отвърна Адамсберг.

И отвори бележника си на страницата с рисунката на Мариз.

— Ето как изглеждат.

Данглар хвърли един поглед.

— Имало ли е нещо нередно? Насилие?

— Само тази рисунка. Какво ни пречи да погледнем? Докато не ни сложат решетки, всички случаи отиват на Ке-дез-Орфевр.

— Това не е причина да се занимаваме, с каквото дойде. Има си ред.

— Не става дума, за каквото дойде, Данглар. Уверявам ви.

— Графити.

— Откога рисуват графити по вратите на апартаментите? На три места в Париж?

— Шегаджии? Художници?

Адамсберг бавно поклати глава.

— Не, Данглар. Не ми мирише на художници. Затова пък вони на неприятности.

Данглар сви рамене.

— Знам, драги, знам — каза Адамсберг на излизане.

Фотографът вече беше слязъл във фоайето и си проправяше път през отпадъците от ремонта. Адамсберг му стисна ръката. Напълно бе забравил името, повторено му от Данглар. Най-добре да препише списъка в бележника си, та винаги да му е под ръка. Щеше да го направи още утре, защото тази вечер бе ред на Камий, а Камий имаше предимство пред Бретоно или каквото там му беше името. Данглар се появи зад гърба му.

— Добър ден, Бартено — каза той.

— Добър ден, Бартено — повтори Адамсберг, благодарно кимвайки на помощника си. — Тръгваме. Авеню Итали. Чиста работа, художествени фотографии.

С крайчеца на окото си Адамсберг забеляза как Данглар облича сакото си и внимателно го подръпва отзад, за да го намести на раменете си.

— Идвам с вас — измърмори той.

Жос се спусна по улица Гете със скорост три възела и половина. От снощи се питаше дали добре е чул старият учен да произнася изречението: „Стаята е ваша, Льогерн“. Разбира се, че го бе чул, но дали означаваше точно това, което Жос мислеше, че означава? Дали наистина значеше, че Декамбре му дава под наем стаята? С килима, Лизбет и вечерята? На него, недодяланика от Гилвинек? Естествено, точно това значеше. Какво друго? Но като го е казал вчера, дали пък сутринта не се е събудил ядосан и решен да се отметне? Нямаше ли да дойде след сутрешното издание и да му заяви, че съжалява, но стаята вече е наета, понеже онзи, другият, има предимство?

Да, тъкмо това щеше да се случи, и то след малко. Старият позьор, старият страхливец с облекчение бе узнал, че Жос няма да изнесе дантелите му на площада. И спонтанно му бе обещал стаята. А сега щеше да си я вземе обратно. Такъв беше Декамбре. Досадник и мръсник, винаги го бе смятал за такъв.