Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Как разбрахте?

— Водя сина си на лекар, страда от дислексия. По време на сеанса винаги го чакам в кафенето долу. Разлиствах кварталния вестник, нали знаете, с новини от района и малко политика. Имаше цяла колона за една сграда на улица Пуле и друга на улица Коленкур — всичките им врати били с изрисувани четворки.

Мариз замълча.

— Донесох ви статията — каза тя и плъзна по масата изрезката. — За да видите, че не си измислям. Искам да кажа, че не съм се правила на интересна или нещо такова.

Докато Адамсберг преглеждаше статията, младата жена стана да си тръгва. Адамсберг хвърли поглед на празното си кошче за боклук.

— Момент — каза той. — Дайте да започнем отначало. Име, адрес, рисунката на четворката и останалото.

— Но нали вчера ви разказах всичко — смути се Мариз.

— Предпочитам да започнем отначало. За всеки случай, нали разбирате.

— А, добре — каза Мариз и покорно седна.

След като Мариз си тръгна, Адамсберг излезе да повърви. Един час на стол, без да мърда, бе максималното време, което можеше да издържи в седнало положение. Обедите в ресторант, филмите, концертите, дългите вечери в дълбоки кресла, започнати с искрено удоволствие, завършваха за него с физическо страдание. Неконтролируемото желание да излезе и да се движи или поне да стане от стола го караше да прекъсва разговора, да напуска концертната зала, киносалона. Тази неудобна особеност си имаше и своите предимства. Тя му позволяваше да разбира онова, което другите наричаха възбуда, нетърпение, дори чувство за неотложност — състояния, в които не изпадаше при никакви други обстоятелства.

Щом се изправеше или се разтъпчеше, нетърпението се оттегляше, както бе дошло, и Адамсберг преоткриваше естествения си ритъм — бавен, спокоен, равномерен. Тръгна обратно към Бригадата, без да бе размишлявал за нещо конкретно, но с усещането, че четворките не бяха графити, нито детинска игра, нито дори отмъстителна шега. При мисълта за тях изпитваше някакво смътно неудоволствие, някакво неуловимо безпокойство.

Като приближи сградата, вече знаеше, че не е желателно да говори за цифрите с Данглар. Данглар ненавиждаше маниера му да се носи по течението на безпочвени предположения, на които според него се дължаха всички полицейски издънки. В най-добрия случай наричаше подобно поведение губене на време. Адамсберг му обясняваше, че губенето на време никога не е прахосано време, но Данглар продължаваше решително да се противопоставя на тази система от нелегитимни и несвързани с нищо рационално мисли. Проблемът на Адамсберг бе, че не познаваше друга и че дори не ставаше дума за система, нито за убеждение или обикновена прищявка. Беше си наклонност единствената, която му бе присъща.

Данглар седеше в кабинета си с премрежен от обилния обяд поглед и изпробваше мрежата от компютри, която току-що бяха свързали.

— Не мога да сваля файла на Префектурата с пръстовите отпечатъци — изръмжа той, като видя Адамсберг. — Какви ги вършат, да им се не види? Парола ли са му сложили или какво? Нали сме техен отдел?

— Ще го свалите — каза Адамсберг успокоително.

Спокойствието му се дължеше на факта, че разбираше възможно най-малко от компютри.

Това поне не дразнеше капитан Данглар, който умело боравеше с база данните и кръстосаните справки. Да записва, класира и обработва дори най-сложните файлове подхождаше на широтата на организирания му ум.

— Имате бележка на бюрото си — каза той, без да вдига очи. — От дъщерята на кралица Матилд. Върнала се е от пътешествието.

Данглар наричаше Камий „дъщерята на кралица Матилд“ откакто преди много време въпросната Матилд му бе нанесла сериозен естетически и сантиментален удар. Беше й се любувал като на икона и разпростря голяма част от това обожание върху дъщеря й Камий. Данглар смяташе, че Адамсберг далеч не е толкова мил и внимателен към Камий, колкото трябва да бъде. Адамсберг съвсем ясно дочуваше това в някои изръмжавания или неми укори на помощника си, който иначе се опитваше като истински джентълмен да не се меси в работите на другите. И в този момент Данглар безмълвно го упрекваше, че не се е интересувал от Камий повече от два месеца. И главно, че една вечер миналата седмица го бе срещнал под ръка с някакво момиче. Двамата мъже само си бяха кимнали.

Адамсберг застана зад гърба на помощника си и се загледа в редовете на екрана.

— Знаете ли, Данглар, някакъв тип се забавлява да рисува завързани черни четворки по вратите на апартаментите. В три сгради. Една в 13 район и две в 18-ти. Питам се дали да не отскоча дотам.