Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— По повод на Ке-дез-Орфевр, няма смисъл да им разправяте за това. Нека малката ни разходка си остане между нас.

— Щом има ръка — подхвана Данглар, — може да е художник.

— Не мисля, че това са художествени творби.

— Но целият ансамбъл може и да е. Представете си, че човекът изрисува стотици врати, за да заговорят за него. Мащабно явление, колективът като художествен заложник. След шест месеца името на художника ще се прочуе.

— Да — каза Адамсберг. — Може би сте прав.

— Със сигурност — намеси се фотографът.

Адамсберг внезапно си спомни името му — Братено. Не. Бартено. Слаб, Риж, фотограф равно на Бартено. Много добре. За малкото име нищо не можеше да се направи. Да не искат от него невъзможното.

— При нас в Нантьой имахме един тип — продължи Бартено, — който за една седмица боядиса в червено стотина боклукчийски кофи и ги украси с черни точки. Ще речеш, че из града бяха плъзнали гигантски калинки, всяка кацнала на стълб като на гигантска клечка. Само след месец човекът получи работа в най-голямото местно радио. Днес коли и беси в културния живот на общината.

Адамсберг мълчаливо шофираше, като се провираше, без да се нервира, през задръстването в шест часа. Вече се приближаваха към Криминалната бригада.

— Има една смущаваща подробност — каза той, спирайки на един светофар.

— Забелязах — прекъсна го Данглар.

— Каква? — попита Бартено.

— Не всички врати са изрисувани — отвърна Адамсберг. — Винаги има едно изключение . И в трите сгради. Пощадената врата невинаги е една и съща. В сградата на Мариз е лявата на шестия етаж, на улица Пулс — дясната на третия, а на Коленкур — лявата на четвъртия. Не ми прилича много на художествен метод.

Данглар си прехапа устните от едната, после от другата страна.

— Това е онзи щрих, който нарушава равновесието и прави от творбата творба, а не декор — предположи той. — Художникът ни предлага размисъл, а не тапет. Това е липсващата част, дупката на ключалката, недовършеното, въвеждането на случайността.

— Фалшива случайност — поправи го Адамсберг.

— Творецът сам създава случайността.

— Не става дума за творец — тихо каза Адамсберг.

Той паркира пред Бригадата и издърпа ръчната спирачка.

— Добре — съгласи се Данглар. — За какво тогава?

Адамсберг се съсредоточи с ръце върху волана, загледан някъде далеч напред.

— Ако може, не ми отговаряйте с „Не знам“ — предложи Данглар.

Адамсберг се усмихна.

— В такъв случай по-добре да си мълча — каза той.

Адамсберг енергично закрачи към къщи, за да е сигурен, че няма да изпусне пристигането на Камий. Взе душ и се отпусна в едно кресло, за да поблее половин час, тъй като Камий обикновено не закъсняваше. Както всеки път, когато не я бе виждал отдавна, единствената мисъл, която го осени, бе, че се чувства гол под дрехите си. Гол под дрехите — естественото състояние на всеки. Напълно логично. Адамсберг не се смущаваше от факта, че когато чакаше Камий, бе гол под дрехите си, докато на работа не беше. Логична или не, разликата бе ясна като бял ден.

В четвъртък Жос взе камионетката на Дамас и между трите издания на устния вестник пренесе нещата си на няколко пъти, изпълнен с неспокойно нетърпение. Дамас му помогна при последния тур, когато трябваше да се свалят по тесните стълби на шестте етажа по-обемистите мебели. Не бяха много: голяма ракла, облечена в черно платно и обкована с мед, стенно огледало, украсено с рисунка на акостирал тримачтов кораб, тежко кресло занаятчийска изработка, което прапрадядо му бе измайсторил с грубите си ръце по време на един от престоите си при семейството.

Предната нощ прекара, обзет от нови страхове. Декамбре, тоест Ерве Дюкуедик, бе казал твърде много вчера под влияние на шестте канички червено вино. Жос се боеше да не се събуди паникьосан и първият му рефлекс да бъде да го изпрати на майната си. Но нищо подобно не се случи и Декамбре прие достойно положението, застанал с книга в ръка на прага на вратата си още в осем и половина. Ако изпитваше съжаление, а той вероятно го изпитваше, ако дори трепереше от страх, че е предал тайната си в грапавите ръце на непознат човек, при това грубиянин, не му личеше. А ако главата му тежеше, а тя сигурно му тежеше, както и на Жос, това също не му личеше — изражението му бе както винаги съсредоточено, докато изслушваше двете дневни послания, наричани от двамата „особените“.

Вечерта, когато приключи с пренасянето си, Жос му ги връчи и двете. Щом остана сам в новата си стая, първата му работа бе да си свали обувките и чорапите и да застане бос на килима с разтворени крака, отпуснати ръце и затворени очи. Точно този миг избра Никола Льогерн, роден в Локмария през 1832 г., за да се настани на широкото легло с дървена рамка и да му каже „здрасти“. „Здрасти“, рече и Жос.