Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Облегна се назад и потърка глава в тръбата, опитвайки се да размести превръзката през очите си, но не успя. Вратът я болеше, сякаш беше счупен, а тя знаеше, че това не е възможно.

Тръпка разтърси костите й. Истината бе, че страхът я преследваше като лъв и колкото и да се преструваше на силна, той направо я ръфаше жива.

Спорът й със Селин относно преместването в Ню Йорк се беше загнездил в съзнанието й — нелепа бучица история, която й се струваше толкова далечна, че дори не бе сигурна дали наистина се е случила. Идеята да стане модел в Ню Йорк вече й струваше като неприлична шега. Но колкото и ирационално да й изглеждаше, Бетани винеше за нашествието на Костотрошача колкото Бърт, толкова и Райън. И двамата еднакво неспособни бащи, които й създаваха фалшиво усещане за сигурност.

Скръцна със зъби и изстена. Само да виждаше! Гняв припламна в корема й, в гърдите, по лицето и изведнъж й се прииска да се разкрещи. И го направи. Изкрещя своята безпомощност в мрака, който я обгръщаше от всички страни.

Безсмислено е, даде си сметка тя, и затвори уста.

Коленете й.

Замръзна при тази мисъл.

Можеше да свали превръзката през очите си с колене, нали? Защо не се беше сетила досега?

Сви крака и се приведе към коленете си. Челото й лесно осъществи контакта и беше въпрос на броени секунди, преди да успее да избута превръзката от очите си.

Бледа светлина се процеди в голямата бетонна стая от няколко пролуки в ъглите на тавана. Затворена дървена врата на няколко метра от нея. Няколко кутии с амуниции върху масата отдясно. Сгъваем стол. Метално легло с тънък сив матрак стоеше неизползвано до далечната стена.

Предположи, че се намира под земята, в бункер или в мазе.

Вгледа се в леглото и й се прииска да можеше да лежи и да си почива, докато чака. Но после й хрумна нова мисъл, примесена със звука от трошенето на краката на Джеймс Каан, докато лежеше в леглото си в онзи филм „Мизъри“.

Преглътна мъчително и се опита да се отпусне. Карираното синьо долнище на фланелената й пижама беше изцапано, но не беше скъсано. Беше облечена с бяла фланелка, която беше учудващо чиста. Бетани погледна към босите си стъпала.

Проблемът с героя от „Мизъри“, както и с героите от много други филми на ужасите, беше, че те не разсъждаваха трезво. Бетани добре разбираше защо е така, докато седеше тук, привързана за метален прът в някакво циментово мазе и чакаше Костотрошача да се върне.

Само че не можеше да си позволи да се остави на чувствата си, както сигурно бяха направили всички останали момичета, и така бяха улеснили изверга да ги изпрати право в ада в кофа, пълна с натрошени кости.

Щеше да му се противопостави, да спечели уважението му, а ако успееше — ако й се удадеше и най-малката възможност да го стори — щеше да му разбие черепа и да изпрати в ада него.

Това беше едната страна на проблема. Другата беше, че най-сетне проумяваше какво я очаква. Беше доста крайно, но пък целият й живот беше краен. Каквото повикало, такова се обадило. Точно така се беше обърнал и нейният живот. Един ден беше в Ню Йорк, а на следващия ден се беше озовала в мазето на този ненормалник.

Трудно й беше да навърже точните причини, поради които заслужаваше да се окаже на това място, но не беше толкова глупава, за да отрича, че в крайна сметка животът е жесток и изобщо не се интересува какво е справедливо.

Бетани се облегна и въздъхна дълбоко. Не, не, това беше нелепо. Не заслужаваше да й се случи, както не заслужаваше да бъде зарязана от баща си. Само да беше тук той…

Затвори очи и стисна зъби. Запази спокойствие, Бетани. Всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи.

Рики Валънтайн се беше нагледала на разярени бикове, но Бърт Уелш надминаваше всичко — той притежаваше уникалната способност да кара дори най-коравите екземпляри да се свиват от страх.

Рики го знаеше, защото самата тя беше корав екземпляр, обаче в присъствието на прокурора се чувстваше неловко като котенце насред кактуси. Не че за нея беше проблем да му заяви направо какво мисли, обаче надали той даваше и пет пари за мнението й.

Беше се привел над едно бюро в полицейския участък в центъра и обсъждаше по телефона списък с изисквания заедно с шефа на полицията и с кмета. Не беше работа на прокурора да води разследване и Уелш, разбира се, щеше да твърди, че не прави нищо такова. Но дори да го правеше, местните власти му се подчиняваха безпрекословно, когато го поискаше от тях.