Тед Деккер - Дъщерите на Костотрошача

Четирийсет и пет калибровият полуавтоматичен пистолет се измъкна съвсем плавно от кобура на полицая. В следващата секунда Райън опря гръб в стената и насочи пистолета към полицая, който пазеше входната врата.

— Хвърли оръжието на пода! Оръжието на пода веднага! Вие също, агент Валънтайн!

Мъжът погледна към прокурора и после бавно се подчини.

Рики го изгледа.

— Така няма да спасите дъщеря си, Райън.

— Вие не знаете нищо за мен или за дъщеря ми. Оставете пистолета си на пода и го ритнете към мен. Веднага!

Тя извади деветмилиметровия си пистолет от преметнатия през рамото си кобур, бавно го постави на пода и го подритна към Райън.

Райън грабна оръжието и го затъкна в колана си. Направи знак на двамата полицаи и кимна към стената:

— Застанете до стената. Всички.

Уелш изруга.

— Всички до стената! — кресна Райън.

Онзи неохотно пристъпи към стената до Селин, която ридаеше. И петимата стояха в една редица с лице към стената.

— На колене.

Рики понечи да се възпротиви, но Райън й нареди да си затваря устата.

Стаята притихна и Райън прехвърли мислено възможностите си. Не беше обмислил повече ходове напред. Знаеше, че трябва да намери Бетани, знаеше, че ще направи абсолютно всичко по силите си, за да получи дори един-единствен шанс да спре Трошача. Ако се наложи, с радост щеше да пожертва своя живот, или живота на който и да е от тези пет човека за живота на Бетани.

И тогава го връхлетя една мисъл. Наистина ли би го направил?

Обаче не разсъждаваше достатъчно трезво, за да отговори на въпроса. Заотстъпва към задната врата.

— Не мърдайте — нареди им той. — Не мърдайте от местата си.

После се измъкна и хукна към колата си.

Мирисът на пръст изпълваше ноздрите й — влажна и хладна миризма, която означаваше, че се намира или в яма, или в гроб, или в мазе някъде под земята. Бетани обаче не виждаше. Имаше превръзка на очите и светлината не стигаше до тях, ако изобщо имаше светлина.

Беше сама, почти сигурна беше. Вързана за металния кол отзад, колкото да може само леко да се привежда, за да си отдъхне с известна болка в раменете и гърба. Той беше идвал няколко пъти, но през повечето време го нямаше. А когато беше при нея, не изричаше нищо на глас.

Няколко пъти й прошепна в ухото, че е красива и че е идеалният жертвен агнец, който да изкупи греховете на света.

Веднъж я развърза и я заведе до едно гърне да се облекчи.

Бетани не беше сигурна колко време е минало — най-малко един ден, достатъчно, за да отмине първоначалният ужас от отвличането и на негово място да се настани притъпено терзание, сигурност, че я очаква болка.

Беше отвлечена от Костотрошача. Новият любовник на майка й го беше привлякъл към тях и вече беше само въпрос на време, преди той да започне да й троши костите.

Лек мирис на лекарства беше останал във въздуха след последното посещение на Костотрошача няколко часа по-рано. Беше намазал с лосион лицето и шията й и мълчаливо го бе втрил в кожата й. Бетани не можеше да се отърси от представата за касапин, който маринова месото, преди да го изпече на огъня.

Обаче успя да си задържи езика зад зъбите, а той й прошепна нещо в ухото и после й даде първата бледичка искрица надежда, която бе успяла да долови, откакто беше тук:

— Ти си много по-смела от другите.

По-скоро тонът му, отколкото самите думи я караха да смята, че е той току-що е проявил слабост. Уважаваше смелостта й. Дори сякаш беше изненадан от нея.

И наистина, образите на жертвите от филмите на ужасите, треперещи насред собствените си изпражнения, никак не й се връзваше, най-малкото не сега, когато отново разсъждаваше трезво.

Бетани си спомни как бе отворила очи в спалнята си в мига, преди тъмният силует да пъхне иглата в шията й. Как се бе извърнала, за да погледне в очите високия непознат със силно, месесто, бледо лице и сини очи. Лекарството я беше парализирало почти веднага и следващият път, когато дойде в съзнание, тя се озова вързана и с превръзка през устата на пода на някакъв пикап.

Изпадна в паника и започна да се мята, да пищи силно под превръзката, но един ботуш или бухалка я бяха накарали да млъкне само с един-единствен силен удар по слепоочието.

Когато дойде на себе си отново, вече беше тук, седнала на бетонния под и вързана за металната тръба отзад. Превръзката през устата й я нямаше и тя вика за помощ цял час, преди да стигне до извода, че толкова педантичен и обигран човек като Трошача със сигурност е помислил и за това.