Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Не му достигнаха няколко милиметра.

— Мамка му! — изръмжа той. Въжето, с което бяха вързани ръцете му, беше опънато до крайност; повече не можеше да се приближи. А ако се размърдаше в опит да пъхне ръце през примките, пазачът щеше да забележи.

Трябваше да рискува. Той леко се наведе напред, вдигайки задника си във въздуха.

Изглеждаше доста непристойно, но свърши работа. Допълнителната тежест помогна за промушването на китките му през примката на въжето. Косъмчетата се накъсаха и въжето протри кожата му, но пръстите му се намираха само на няколко милиметра от…

— Хей! — Пазачът изтича към банята точно когато Еди достигна ножичката и я стисна в юмрука си. — Лягай долу!

— О, по дяволите! — изпъшка Еди, когато онзи го ритна. — Цял ден стоя така, направо ще се пръсна! Пикае ми се!

Пазачът се засмя.

— Намираш се на точното място! — Без да спира да се смее, той провери въжетата. Удовлетворен от състоянието им, накрая се върна на стола си.

— Добре ли си? — попита тихо Нина.

— Не ми облекчи болката в гърба, но пък взех ножицата. — Той я завъртя в ръката си, отвори я колкото се може по-широко и притисна острието до въжето. — Ще отнеме обаче доста време.

Започна да реже. Малкото острие и схванатата му ръка затрудняваха работата, но нишките на въжето постепенно започнаха да се късат. Минаха десет минути; двайсет. Пазачът оставаше погълнат от състезанието, Виртанен се бореше да запази първото си място. Изтече половин час. Състезанието напредваше, часът на завръщането на Озир и Шабан наближаваше…

Еди леко изпъшка.

— Еди? — прошепна Нина. — Готов ли си?

— Да — отвърна той, подпъхвайки палец под въжето. Нишките се разкъсаха и то се отпусна. Еди освободи китката си и бързо развърза другата си ръка. — Проблемът е, че все още сме затворени в тоалетната и ни охранява мъж с пистолет. Можеш ли да го накараш да дойде тук?

— Ще се опитам.

Нина отново повдигна крак и изстена приглушено. Пазачът се изправи, раздразнен от прекъсването.

— Казах ти да не мърдаш! — озъби се той, влизайки в банята.

— Моля те — каза тя с изкривено от болка лице, — кракът ужасно ме боли, вече не мога да издържам!

— Няма да ти се наложи — отвърна той с язвителна усмивка и я блъсна отново на земята. Прегледа китките ѝ, след което се наведе да провери въжетата на Еди.

Такива нямаше.

Ръката на Еди се изстреля с бясна скорост и заби ножичката право в окото му.

Нямаше никакво значение, че острието беше дълго само два и половина сантиметра — цялата ножичка хлътна в черепа на пазача. Болката и шокът го заковаха на място — достатъчно дълго, за да може Еди да се претърколи настрана и да го събори на земята. Разнесе се зловещо хрущене, когато главата на мъжа се удари в лоста за пускане на водата, и той се свлече върху тоалетната чиния.

Еди натисна главата му във водата. Грабна оръжието му и побърза да развърже Нина.

— Успешно изкъпан — рече той, ухилен до уши.

Тя завъртя очи.

— Мъртъв ли е?

— След всичко това? Надявам се. — Цикълът за измиване приключи, водата около полупотопената глава на мъжа порозовя. Еди го погледа няколко мига, за да се убеди, че от носа или устата му не излизат мехурчета, след което провери пистолета. Той беше напълно зареден: двайсет патрона. — Така е по-добре. Все пак не сме в шибания деветнайсети век, какво ще си играем с разни револвери.

Нина се изправи с благодарност и разтърка схванатите си крака.

— Какъв е планът?

— Същият като снощи. Връщаме се на брега, намираме Мейси, намираме пирамидата. И застрелваме всеки, който ни се изпречи на пътя. Как ти се струва?

— Предпочитам да се разминем с частта за стрелбата, но всичко останало ми харесва. — Тя влезе в каютата, извади личните си вещи от чекмеджето, където бяха прибрани, и се обърна към вратата. Изведнъж промени решението си и вместо това отиде в стаята със зодиака. Озир и останалите бяха работили върху него цяла нощ; наоколо бяха разпръснати нови записки. Тя взе една снимка на целия релеф и я пъхна в джоба си.

— За всеки случай — каза тя на Еди, който я чакаше нетърпеливо до вратата. — Едва ли Озир ще ни даде втора възможност да го видим.

— Продължавам да смятам, че трябва да натрошим това нещо — каза той, оглеждайки коридора. — Така, най-краткият път до долу е да скочим през парапета на задната палуба. Готова ли си за това?

— Ще се справя — отвърна тя и докосна главата му. Единственото лечение, което беше получил, след като го простреляха, беше голямо парче лейкопласт върху раната; сега то бе почерняло от засъхналата кръв. Това означаваше, че кървенето е спряло, но раната имаше нужда от почистване. — А ти?