Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

Ако се беше затичал с другия крак и бе прехвърлил тежестта на тялото си вляво, вместо вдясно, той щеше да е мъртъв.

А жена му щеше да е вдовица. С присвити от болка очи я видя как го гледа ужасена. Той ѝ махна отчаяно с ръка.

— Махай се оттук! Бягай!

Беше ѝ необходима минута, за да преодолее страха си за него — минута, която се оказа твърде дълга. По лодката пробяга лазерна точка и се закова върху гърдите ѝ.

Много внимателно тя свали ръка от дросела.

Еди чу потракването на приближаващи се каубойски ботуши. Извърна глава и видя, че е изпуснал револвера на метър-два по-нататък. Една ръка се протегна и го взе.

— Мисля, че това е мое — рече Кротала.

— Вземай си проклетото нещо — изпъшка Еди. — Останал е само един патрон.

— Той ми е достатъчен. — Чу се кратко изщракване, когато запъна спусъка и цилиндърът се завъртя, за да вкара последния куршум под ударника…

— Не! — изкрещя някой. Озир. — Идиот такъв, хората ще видят!

Еди чу как Кротала промърмори: „Е, и? Да им го начукам…“, но ударникът се върна на мястото си с мек звън. „Слънчев барк“ не беше единствената скъпа яхта, която дрейфуваше в морето край Монако; звукът от стрелбата сигурно вече беше привлякъл вниманието на хората от съседните лодки.

— Разкарайте ги оттук. Бързо! — заповяда Озир.

Шабан се приближи до брат си.

— Трябва да ги убием. Да беше ме послушал преди.

— Знам, знам. Ще го направим. Но не тук. Ако полицията на Монако дойде да разследва изстрелите, а корабът ни е пълен с трупове…

Лодката беше обезопасена, а Нина — докарана на палубата под дулото на пистолет. Озир я погледна с подчертано отвращение.

— Не исках да го правя, но ти не ми остави друг избор. Когато утре след състезанието този кораб напусне Монако… и двамата ще умрете.

— Знаеш ли какво, приятел — рече Еди, — гостоприемството ти хич го няма.

— Погледни го откъм хубавата страна — обади се Нина и погледна Озир. — Той поне пръв мина през това.

Водачът на култа беше решил да се изгаври с тях, като завърза Нина и Еди на същото място, където го бяха оставили — в тоалетната на каютата му. Ръцете на Нина бяха завързани към тръбата на умивалника, а Еди се озова в същата позиция като Озир, със завързани зад отпадъчната тръба на тоалетната ръце и глава, наведена над клозетната чиния. Само дето бяха стегнати с въже, а не с вратовръзки; краката им бяха оставени свободни, но един пазач остана при тях цялата нощ, докато Озир и сътрудниците му проучваха зодиака, така че не успяха да се възползват от това си предимство.

— Не ти ли е удобно, Чейс? — попита Озир. — Лошо.

До него застана Шабан, разтърквайки очите си.

— До никъде не сме стигнали със зодиака, Халид. Само си губим времето.

— Отговорът трябва да е там — отвърна Озир. — Тя го намери, значи и ние ще можем.

Шабан се усмихна подигравателно на Нина.

— Жалко, че не си я слушал тогава. Щом са наясно как да намерят пирамидата, ще се наложи с мъчения да измъкнем тази информация от тях. — Нова подигравателна усмивка, този път към Озир. — Ако не беше заинтересуван само от това как да я вкараш в леглото си…

Лицето на Озир пламна от гняв.

— Млъквай, Себак! Сами ще намерим пирамидата. Няма нужда да се стига до предизвикване на болка.

— Какво знаеш ти за болката? — процеди през зъби Шабан, приближавайки се към лицето на брат си. Белегът на бузата му запулсира.

Надвисна неловко мълчание, после Озир леко отстъпи назад.

— Сами ще намерим пирамидата — настоя той. — Тези двамата ще ги… погребем в морето. Но първо ни чака друга работа — състезанието.

— Ти върви — отвърна презрително Шабан. — Аз ще остана тук и — той се усмихна жестоко — ще обсъдя учтиво местонахождението на пирамидата с доктор Уайлд. — Нина се напрегна.

Озир поклати глава.

— Очакват да си там с мен.

— Кажи им, че съм болен.

— Себак! Това е за храма — и ти идваш с мен. — Той го погледна втренчено. Този път отстъпи по-малкият брат, макар сухожилията на врата му да се издуха. Озир се обърна към бодигарда: — Наблюдавай ги, докато се върнем. — Мъжът кимна и седна на стола, поставен срещу вратата на банята, а Озир и Шабан излязоха.

— Кога свършва състезанието? — попита Нина.

— В четири часа — отвърна Еди. — Сега колко е?

Тя се изкриви, за да погледне часовника си.

— Наближава десет.

— Хей! — извика пазачът и вдигна своя МР7. — Не мърдайте. И никакви разговори!

Нина отново коленичи, без да сваля очи от пазача. След няколко минути вниманието му започна да се разсейва и дулото на оръжието му се отмести от пленниците, когато плъзна поглед по богато обзаведената каюта.