Ли Чайлд - Стражът

Сперански се бе надвесил над едромащабна карта и обмисляше проблемите с паркирането и електрозахранването на следващия си строителен обект, когато кодираният му телефон иззвъня.

– Две неща – прозвуча гласът от другия край на линията. – Първо, екипът откри твоя човек. Закопчан със собствените му белезници на мястото, където трябваше да докара Скитника. Вече не е сред нашите сътрудници.

Сперански не отговори.

– Второ, открихме Ръдърфорд.

– Къде? – попита Сперански.

– В дома му.

– По дяволите! Може да остане там седмици наред!

– Не. Заминава днес следобед. Връща се на летището. Със собствената си кола. Защото трябва да вземе нещо със себе си.

– Информацията от портиера ли дойде?

– Да. Глупакът си мисли, че помага Ръдърфорд да остане в безопасност.

– Къде е Скитника?

– Не знаем.

– Къде е колата на Ръдърфорд?

– В гаража на сградата. Разполагаме с марката, модела и регистрационния номер.

– Познавам сградата. Гаражът е подземен. Затворено помещение. Не ми харесва.

– Клопка?

– Точно това си мисля.

– И на мен ми мина през ума.

– Предупреди екипа да действа с повишено внимание. Не можем да си позволим още един уличен спектакъл.

Ричър не помръдна от стола на портиера в продължение на следващите четиресет минута, след което вниманието му бе привлечено от монитора. И по-точно, от горния му ляв ъгъл. Онзи, който предаваше изображението от камерата над вратата на подземния паркинг. Образът бе леко разкривен, тъй като обективът бе широкоъгълен, тип рибешко око, но черният шевролет събърбън трудно можеше да бъде сбъркан с друг автомобил. Той спря до бордюра на десетина метра от входа, достатъчно близо, за да може Ричър да различи русите коси на шофьора и пътника до него. След секунди по улицата мина синя тойота и спря пред входа на паркинга. Очевиден пропуск, помисли си Ричър. Получават черна точка. Явно са бързали, но въпреки това трябваше да сменят колите си.

Ричър проследи с поглед жената, която слезе от тойотата. Бе същата червенокоса дама от предишния ден. Ричър я видя да набира кода за вратата – 1234. Същият код, който не бе променян, откакто Ръдърфорд се бе нанесъл в сградата. Колата продължи напред, спря и жената се качи. Миг по-късно тойотата изчезна от горния ляв ъгъл, но се появи в друг сегмент на екрана. Тя се появи в долната част на рампата и зае средното от трите свободни места, разположени в една от централните редици на подземния паркинг. Шофьорът излезе. Същата жена, която Ричър бе видял зад волана преди. Червенокосата се присъедини към нея. А после и мъжът, когото Ричър бе пратил в безсъзнание. Накрая се появи и онзи, когото Ричър бе метнал през прозореца на колата.

Четиримата се разпръснаха и огледаха подземния паркинг. Провериха входовете, потърсиха алтернативни маршрути за влизане и излизане. После се спряха пред колата на Ръдърфорд, светло-кремав фолксваген костенурка от 70-те години на миналия век, паркиран почти в средата на лявата редица от автомобили. От двете му страни имаше по едно празно място, след което отляво бе оставен джип "Гранд Чероки", а отдясно "Форд Ф150". Идеалните коли от гледна точка на всеки екип, устройващ засада. Високи, масивни, зад които човек лесно може да се скрие. Мъжът, когото Ричър бе пратил в безсъзнание, посочи първо джипа, после форда и накрая едно празно място, перпендикулярно на далечната стена. Ричър знаеше какво се върти в главата му. Случайността му поднасяше плана като на тепсия. Шофьорът можеше да паркира тойотата на свободното място до отсрещната стена. Човек от екипа щеше да се скрие зад джипа, а друг – зад форда. Едната жена щеше да заеме позиция до вратата за пешеходци, в случай че нещо подплашеше Ръдърфорд и той хукнеше обратно към стълбите. В противен случай щяха да го изчакат да стигне до колата си. Тогава тойотата щеше да потегли напред. Дамата зад волана щеше да използва само електродвигателя както вчера и Ръдърфорд нямаше да чуе нищо. Появата ѝ щеше да го изненада. Тогава двамата мъже щяха да изскочат от скривалищата си. Единият щеше да отвори вратата. Другият щеше да сграбчи Ръдърфорд и да го напъха вътре. Детска игра.

Подземният паркинг предлагаше и още едно удобство. Той бе изключително подходящо място. Похитителите нямаше да се чудят по кой маршрут ще поеме Ръдърфорд, ако трябва да го проследят до летището. Нямаше да се притесняват за уличен трафик или места за паркиране. Шансът да се появи случаен свидетел на отвличането бе далеч по-малък, отколкото на улицата. Нямаше да се притесняват и за охранителните камери, тъй като портиерът бе техен човек. Или поне така смятаха.