Джой Филдинг - Гранд авеню

В стаята с телевизора, точно под тях, мъжете им пиеха бира и поред окуражаваха с викове или порицаваха с ръмжене безразличния екран. Във всекидневната децата им — общо седем, пет момичета и две момчета — ядяха пуканки и се кискаха на ентия епизод на „Драконът на Пийт“, под внимателния, макар и изморен поглед на неделната бавачка на Вики.

— Е, как мислите, каква е тайната ѝ? — внезапно попита Сюзан.

Ръцете на Крис замръзнаха както си белеше, усещайки всички погледи насочени към нея. От къде можеха да знаят, зачуди се тя и усети, че страните ѝ придобиват цвета на морковите. Нищо не бе казала, на никого не се бе доверила. Толкова ли добре бяха настроени на вълните една на друга? След едва четиригодишно приятелство, толкова чувствителен ли бе станал взаимният им радар? Нищо ли не можеше да скрие от тях, независимо колко е лично и срамно?

Крис бавно вдигна глава, с вече готови лъжи: Тайна? Каква тайна? Не, разбира се, че няма нищо. Но ако те продължаваха да я притискат, ако упорито отказваха да приемат искрените ѝ възражения и отхвърлеха лъжата, че само така им се струва, тогава какво? Можеше ли действително да им каже истината?

Но когато Крис вдигна поглед, видя, че никой не я гледа с тъжни питащи очи. Всъщност, никой не гледаше към нея. Сюзан и Барбара все още бяха заети със своето списание. Дори Вики бе спряла да си играе със своенравната си прическа и се бе присъединила към тях. Те поглъщаха с очи една снимка на Ракел Уелч, на която тя преливаше от миниатюрните си бели бикини и играеше йога на обления от слънце бряг на Малибу.

— Тайната ѝ ли? — повтори Барбара. — Шегувате ли се?

— Не ми казвай, че си е правила пластична операция — каза Сюзан.

— Разбира се, че си е правила — отсече Барбара.

— Ти казваш това за всички.

— Само защото е вярно. Хайде, стига, тя е над четирийсет.

— Чух, че са ѝ махнали две ребра — добави Вики.

— Сигурна съм, че е така — отбеляза Барбара.

— Мислите ли, че и циците ѝ са уголемени?

— Не.

— Да.

— Ако го е направила — поде Барбара, — искам нейния доктор. Свършил е страхотна работа.

— Да бе — съгласи се Вики. — Ако си с изкуствени цици, имаш две огромни буци посред нищото, със зърна, около шест сантиметра по-високо, откъдето трябва. Изглеждат смешно и всички знаят, че не са истински.

— На мъжете не им пука — каза Барбара, точно когато силен рев се понесе от долната стая. — Харесват ги, независимо колко изкуствени изглеждат.

— Вие бихте ли си направили някога пластична операция? — попита Крис, опитвайки се да се освободи от уплахата, стаена в гърдите ѝ и да се включи в разговора.

— Никога — отговори Сюзан и решително затвори списанието.

— Никога не казвай „никога“ — каза ѝ Вики и си наля още една чаша червено вино.

— А аз ще си оправя нещата. — Барбара потупа обилния си бюст, скрит под бледосинята ѝ копринена блуза. — В мига, в който тези бебчета увиснат, ще си взема друг чифт. При първия знак за бръчки и отивам на операционната маса. И никакви глупости от рода на „направете ме да изглеждам по-свежа“. Искам да съм тъй гладка, като че ли ме е брулил вятъра.

Жените се засмяха.

— Ти си луда — каза ѝ Крис. — Защо ти е притрябвало да пипаш това красиво лице?

— Не можем ли да остаряваме и пак да сме грациозни? — попита Сюзан.

— О, моля те — възрази Барбара. — Какво грациозно има в това да остаряваш?

— Ето защо всички трябваше да се ожените за по-стари мъже — отбеляза Вики. — Така винаги си оставате по-младите.

— Да де, ама не се ли минаваш така? — попита Барбара и повдигна едната си внимателно почистена вежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти може и да оставаш млада — Барбара намигна, — но дали те остават твърди?

От гърлото на Крис излезе хриплив писък, а бузите ѝ от оранжеви станаха червени. Тя скочи от масата, забързано пусна обелките в кошчето под мивката, а морковите в голямата дървена салатиера на белия теракотен плот.

— Крис, домъкни си задника обратно — нареди ѝ Вики, — темата, която обсъждаме, е много важна.

— Не мисля, че е редно да говорим за такива неща — проговори Крис, опитвайки се да не вижда щръкналия пенис на Тони да танцува пред очите ѝ, да не го чувства как се удря във вътрешността на устата ѝ.

— Винаги говорим за такива неща — възрази Вики.

— Зная, но… — Крис хвърли поглед към всекидневната. — Нали знаете поговорката за малките играчи с големите уши?

— Тъкмо за големите играчи е приказката — ухили се Вики. — Освен това, аз бях предизвикана. Знаете, че не бягам от предизвикателствата.