Джой Филдинг - Гранд авеню

— Това е душевна мъка! — Монтана изпя зад стената на банята.

Можеш да го кажеш отново, помисли си Крис и пристъпи под душа. Завъртя кранчето и изпита удоволствие, когато горещата вода обля ръцете и краката ѝ, зашиба гърба ѝ с хиляди тънки жилави камшичета. Случилото се предната нощ бе колкото по вина на Тони, толкова и по нейна, призна си тя и се намести точно под струята, така че водата да удря косата ѝ в центъра и после да тече надолу по лицето.

Дали децата ги бяха чули като се карат, почуди се тя и долови далечното ехо от караниците на родителите си под пороя гореща вода. Три десетилетия по-късно гласовете им бяха все още тъй силни и мощни, както и тогава. Крис си спомни как лежи в леглото си и чува разправията им долу, яростните им реплики чукаха по стените на стаята ѝ, сякаш искаха да въвлекат и нея, нервно се завъртаха из коридора, процеждаха се през прага, просмукваха се във въздуха, който дишаше. Тя притискаше малката възглавница към лицето си, за да не вдиша отровата, запушваше уши с треперещите си ръце в опит да заглуши неприятните звуци. Веднъж дори слезе от леглото си и се скри в дъното на вградения гардероб, но гласовете станаха дори по-силни, сякаш вътре при нея имаше някой. Тя усети как някакви невидими пръсти я мушкаха откъм окачените над главата ѝ дрехи, а чужди езици я ближеха по бузите. Тогава с плач се втурна обратно към леглото си, зави се през глава и така лежа до сутринта, вцепенена, с ръце от двете ѝ страни и плътно затворени очи.

Всъщност, не беше ли направила същото нещо предната нощ?

Изобщо ли не бе пораснала?

Крис спря водата, излезе изпод душа и уви главата си с мека хавлия, раирана в синьо и бяло, а тялото си с друга, благодарна на парата, че замъглява образа ѝ в огледалото. Тя отвори вратата на банята и незабавно усети как студеният въздух я обгръща. Как стигнах до тук, зачуди се, пристъпвайки обратно в спалнята. Насред кошмара на своите родители.

— Здравей, мила — Тони се обади меко иззад прозореца.

Крис кимна безмълвно, с поглед забит в пода, а носът ѝ долови аромата на току-що приготвени палачинки.

— Донесох ти закуската в леглото — добави той.

Крис се отпусна на леглото, облегна се назад върху възглавниците и видя как пред нея като по чудо се материализира един поднос с купчинка палачинки с боровинково сладко, заедно с чаша прясно изцеден портокалов сок и каничка великолепно ухаещо кафе. Купичка от неръждаема стомана, пълна с масло, бе положена до малка бяла керамична кана с истински кленов сироп. Изкуствен червен гербер се подаваше от тънка стъклена вазичка.

— Нямаше нужда да правиш това — с нисък глас каза Крис, все още загледана настрани. Не го заслужавам, мислеше си тя.

Тони седна на края на леглото. Усещаше погледа му, докато мажеше палачинките с масло, топеше ги в топлия сироп, внимателно набождаше една след друга хапките с вилицата и ги поставяше в устата си. Странно, но с всяка хапка ставаше все по-гладна и все по-жадна с всяка глътка. За няколко минути палачинките изчезнаха, чашата със сок остана празна, кафето свърши.

— Вкусно ли беше? — попита Тони. Долавяше усмивката в гласа му.

— Чудесно — отговори му, твърдо решена да не го поглежда, защото знаеше, че ако го погледне, това ще бъде край на играта.

— Толкова съжалявам, Крис.

— Недей.

— Знаеш, че не исках да стане така.

— Моля те…

— Знаеш колко много те обичам.

Крис усети, че очите ѝ се изпълват със сълзи. Господи, никога ли не спираше да плаче?

— Моля те, Тони…

— Няма ли поне да ме погледнеш? Толкова ли много ме мразиш, че не можеш дори да ме погледнеш?

— Не те мразя. — Крис повдигна очи и те погълнаха съпруга ѝ с един бърз поглед.

Тони не би могъл да бъде описан като блестящ, за разлика от съпруга на Барбара, или изискан като съпруга на Вики, нито дори мил, първата дума, която ти идва на ум, описвайки съпруга на Сюзън, но щом веднъж те уловеше с очи, нямаше връщане назад. Загадъчен мъж, произнесе се Барбара. Впечатляващо присъствие, прецени Сюзън. Секси, кратко обобщи Вики. Нешлифован диамант, съгласиха се всички.

По-грапав, отколкото лъскав, помисли си Крис сега, наблюдавайки как съпругът ѝ бавно се приближава към нея в леглото, ръката му едва докосва влажната кожа на краката ѝ, но сякаш през нея преминава електрически ток и стига до сърцето ѝ. Отблизо Тони изглеждаше по-дребен, по-стегнат, отколкото на пръв поглед, едва един и седемдесет и три висок, макар да беше по-мускулест, отколкото предполагаха тесните му рамене. Носеше дънки и тревистозеления пуловер, който му бе купила за последния рожден ден, мекият цвят на вълната подчертаваше по-остро зеленото на очите му. Косата му бе гъста и кафява, с изключение на едно малко бяло петно до дясното слепоочие. Тони разправяше на всички, че петното било резултат от някаква травма в детството, макар че конкретната травма се променяше всеки път, когато разказваше, подобно на обяснението за белега, който разсичаше кожата му от основата на лявото око до извивката на челюстта. През единайсетте години на техния брак Крис бе чула толкова много версии за това как е получил този белег, че вече не можеше да си припомни дали е било в резултат на почти фатално падане в детството, почти смъртоносна катастрофа, или кръчмарско сбиване. Бе сигурна, че отговорът се съдържаше в нещо много по-прозаично, отколкото който и да било от тези варианти, макар че никога не би си и помислила да се усъмни в историите на Тони. Той имаше слабост към драматизма. Изопачаваше подробностите, преувеличаваше обикновеното, пресилваше нещата. Това бе част от неговия чар, от енергията му, правеше го по-творчески. Човек не можеше да отвори вестник, без да види някоя от неговите реклами, на всяка пресечка се виждаха проектирани от него билбордове. Негови бяха и „Котешкото мяукане“, кампания за квалитетна котешка храна, и „Истинското сирене“, кампания за сирената „Деъривейл“. Затова беше най-бързо издигналият се до поста старши художествен директор в историята на „Уорш Рубикан“. А нима тази негова естествена склонност към преувеличаване не бе поне част от онова, което я бе привлякло най-напред към него? В ония ранни години Тони правеше всичко да изглежда толкова вълнуващо и неограничено, толкова възможно.