Джой Филдинг - Гранд авеню

Чувам смеха на жените. Историята започва.

Крис лежеше със затворени очи в широкото си персон и половина месингово легло. Снежнобелите памучни чаршафи плътно я обвиваха от краката до брадичката. Ръцете ѝ лежаха вдървени от двете страни като приковани. Представи си, че е египетска мумия, погребана в древна пирамида, а тълпи любопитни туристи тъпчеха над главата ѝ с износените си мръсни сандали. Това би могло да обясни главоболието, помисли си тя и би се засмяла, ако не беше непрестанното пулсиране в слепоочията ѝ, което отразяваше глухото биене на сърцето ѝ. Кога за последен път се бе почувствала толкова изгубена, толкова уплашена?

Не, страх бе твърде силна дума, незабавно се поправи Крис, преди още мисълта ѝ да се е оформила напълно. Това, което я бе накарало да замре, не бе толкова страх, колкото уплаха, някакво смътно неспокойно гъделичкане, протичащо през тялото ѝ като отрова. Тъкмо това неопределено и може би неопределяемо чувство държеше очите ѝ плътно затворени, ръцете ѝ прилепнали до вцепененото тяло, сякаш бе умряла в съня си.

Дали мъртвите чувстваха това натрапчиво, всепроникващо чувство на безпокойство, зачуди се тя и, изнервена от мрачните си мисли, допусна утринните звуци да проникнат в главата ѝ: шестгодишната ѝ дъщеря Монтана пееше долу в хола; тригодишният Уайът си играеше с влакчето, което получи за Коледа; Тони отваряше и затваряше кухненските шкафове точно под нея. За няколко минути парализиращият страх бе сведен до обикновено неудобство, с което можеше да се справи много по-лесно и в крайна сметка да пренебрегне. Още няколко минути и Крис би могла действително да убеди сама себе си, че случилото се предната нощ не бе нищо друго, освен лош сън, продукт на претовареното си — превъзбуденото би казал Тони — въображение.

— Това е душевна мъка! — провикваше се Монтана от стаята си в края на коридора.

— Трака-трак, трака-трак, трака-трак, трака-трак, трака-трак — силно шептеше Уайът, имитирайки тракането на влака.

Някъде под нея още една вратичка на шкафа се отвори и затвори. Дръннаха съдове.

— Просто душевна мъка!

Крис отвори очи.

Имам си тайна, помисли тя.

Очите ѝ обходиха малката съпружеска спалня, но главата ѝ остана да лежи по средата на огромната пухкава възглавница. Слънцето се процеждаше през тежките завеси с цвят на слонова кост, оцветяваше бледосините стени в призрачнобяло и осветяваше блуждаещите във въздуха над главата ѝ прашинки. Черното поло, което Тони носеше снощи на вечеря, бе небрежно метнато върху облегалката на малкия син стол в ъгъла. Единият му ръкав висеше над износения син килим, точно там, където все още лепнеше от отдавна разлят ябълков сок. Вратата към тясната им баня бе отворена, както и гардероба и най-горното чекмедже на камъшитения шкаф. Часовникът на нощната масичка до нея показваше 9:04.

Вероятно трябваше вече да стане, да се облече и да види какво правят Уайът и Монтана. Тони очевидно вече им бе дал да закусят, което не я изненадваше. Неделя бе неговият ден да се оправя сутринта с децата. Освен това, след голям скандал той винаги се държеше изключително мило с нея. Тя го усети, когато тихо се измъкна от леглото при първите викове на Уайът, но се престори, че спи, докато той набързо си облече дрехите и се наведе да я целуне по челото. „Поспи“ — чу го да шепне и с кожата си усети успокоителния му нежен дъх.

Опита да се унесе отново, но не можа, а сега, когато сънят милостиво натежа на клепачите ѝ, бе вече твърде късно. Всяка минута децата щяха да се отегчат от самотните си занимания, да нахлуят през вратата на спалнята и да изискат нейното внимание. Трябваше да стане, да вземе душ и да се подготви за натоварения ден, който ѝ предстоеше. С решителен жест Крис отметна завивките и плъзна крака отстрани на леглото. Невидими трохи полепнаха по босите ѝ ходила, докато вървеше към банята. „О, боже“ — промълви тя, щом видя подпухналото си лице в огледалото над мивката. — „Зная, че си там някъде.“ Пръстите ѝ опипаха отеклата плът около очите. Не беше ли вече твърде стара, за да плаче, докато заспи?

Само дето изобщо не бе спала. През цялата нощ. „Крис“ — тя чуваше Тони да шепне от време на време в ухото ѝ, после, след като не му отговаряше, се дръпваше в своята част на леглото. „Крис, будна ли си?“

Така че и той не беше спал, каза си със задоволство, докато плискаше лицето си със студена вода. Сложи на очите си студен компрес и почувства как уморената ѝ кожа постепенно се прибира в нормалното си положение. „Коя си ти?“ — питаше се уморено не за първи път, отмятайки от страните си няколко кичура матоворуса коса. „Избиват ми чивиите“ — отговори отражението ѝ с гласа на Вики и Крис се изкикоти с глас, който стържеше в гърлото ѝ като котка по вратата.