Джой Филдинг - Гранд авеню

Или решение.

Може би е точно толкова просто — или трудно.

Зная само, че когато погледна тези четири млади жени, себе си в това число, младостта ни, уловена, всъщност затворена във видеолентата, аз виждам четири непознати. Никоя не ми изглежда по-позната от останалите. Аз самата съм си също толкова чужда, колкото която и да е от другите.

Казват, че очите са прозорец към душата. Ако някой се вгледа в очите на тези четири жени, може ли наистина да каже, че вижда толкова надълбоко? И сладките невинни дечица в ръцете на майките им — има ли поне един сред вас, който да проникне отвъд големите им нежни очи и да чуе как отдолу бие сърцето на чудовище? Не мисля.

Виждаме само онова, което искаме да видим.

И така, ние си седим там, в нещо подобно на полукръг и поред се усмихваме и махаме на камерата, четири измамно обикновени жени, събрани от случайни обстоятелства и от един неочаквано дъждовен следобед. Имената ни са също толкова обикновени като самите нас: Сюзан, Вики, Барбара и Крис. Обичайни имена за жени от нашето поколение. Дъщерите ни, разбира се, са друга работа. Деца на седемдесетте, продукт на нашето въображение и преимущества, потомците ни бяха всичко друго, но не и обикновени, или така поне бе убедена всяка от нас, и имената им отразяваха това убеждение: Ариел, Кирстен, Трейси и Монтана. Да, Монтана. Тя е тази най-вдясно, русокосото, червенобузо херувимче, което яростно рита глезените на майка си, огромните ѝ морскосини очи се изпълват с горчиви сълзи, точно преди пълничките ѝ крачета да отведат непреклонното ѝ телце извън обсега на камерата. Никой не е в състояние да разбере причината за внезапното ѝ избухване, още по-малко майка ѝ, Крис, която прави всичко възможно да я омиротвори, да я приласкае обратно в сигурността на протегнатите си ръце. Безполезно. Монтана упорито стои извън кадър, не желае да бъде придумана и приютена. Крис остава известно време в тази неудобна поза, седнала накрая на стола с високата облегалка, слабите ѝ ръце са протегнати и празни. Дългата ѝ до раменете руса коса е опъната назад от сърцевидното ѝ лице и вързана високо в конска опашка, така че прилича по-скоро на спретната тийнейджърка детегледачка, отколкото на жена, наближаваща трийсетте. Изразът на лицето ѝ говори, че тя вечно ще чака дъщеря ѝ да ѝ прости тези въображаеми прегрешения и да се завърне там, където принадлежи.

Сега ми изглежда непонятно, макар да зная, че бе така, че нито една от нас не се намираше за особено симпатична, камо ли красива. Дори Барбара, която беше бивша „Мис Синсинати“ и финалистка за титлата „Мис Охайо“ и която никога не спря да харесва дългата коса и високите токчета, постоянно бе обзета от съмнения, непрекъснато се притесняваше за теглото си и агонизираше при всяка миниатюрна бръчица по кожата около големите си кафяви очи и пълни, почти неприлично сочни устни. Това е тя, до Крис. Високата каска на косата ѝ е малко сплескана от дъжда, а стилните лачени обувки „Ферагамо“ лежат захвърлени до входната врата сред сандалите и гуменките на другите жени, но стойката ѝ пак е идеална с пищната си хубост. Барбара никога не носеше ниски обувки, дори и в парка и не притежаваше нито един чифт дънки. Тя винаги бе безукорно облечена и откакто бе навършила петнайсет години, никой не я бе виждал негримирана, включително съпругът ѝ, Рон. Тя призна пред групата, че през четирите години на техния брак, всяка сутрин ставала в шест часа, цял половин час преди съпруга си, за да вземе душ и да си направи прическа и грим. Рон се е влюбил в една „Мис Синсинати“, провъзгласи тя, сякаш се обръщаше към съдебно жури. Само защото сега бе станала „мисис“ нямаше право да отстъпва. Дори и през уикендите тя ставаше достатъчно рано, за да е сигурна, че ще има представителен вид, преди дъщеря ѝ, Трейси, да се събуди и да поиска да бъде нахранена.

Не че Трейси някога е била капризна. Според Барбара, дъщеря ѝ във всяко отношение бе идеалното дете. Всъщност, единствените трудности, които изобщо някога е имала с Трейси, са били в часовете преди раждането ѝ, когато повече от четирикилограмовото бебе, стабилно застанало с дупето напред, никак не бързало да се появи на бял свят и отказвало да се преобърне, така че трябвало да бъде извадено с цезарово сечение, оставяйки белег от пъпа на Барбара до пубиса ѝ. Днес, разбира се, докторите най-често предпочитат по-малко обезобразяващия и козметичен напречен срез, който засяга по-малко мускули и остава скрит под линията на бикините. Но за Барбара дните по бикини бяха отминали, както самата тя унило си признаваше. Още нещо, за което да се терзае. Още нещо, което разделяше „Мис Синсинати“ от всичките мисис на тоя свят.