Джой Филдинг - Гранд авеню

Вики обичаше да шокира хората, жените бързо разбраха това, точно както разбраха, че тайничко им доставя удоволствие да бъдат шокирани. Защото, колкото и прегрешения да имаше, а те не бяха малко, Вики почти винаги бе страшно забавна. Тя бе искрата, която запалваше огъня, нейното присъствие даваше официално начало на всяко парти, тя бе двигателят, говорителят, тази, към която всички се стремяха и всички одумваха. Дори и да не търкулваше тя топката — изненадващо, това обикновено правеше доста по-скромната Сюзън — Вики неизменно бе оная, която я поемаше и имаше грижата нейният отбор да отбележи победния гол. А Вики винаги играеше, за да победи.

До напрегнатата като пружина Вики, Сюзън изглежда почти неподвижна, седнала с ръце, отпуснати в скута ѝ, светлокафявата ѝ коса спретнато подгъната под брадичката, типична колежанка, само дето все още си носеше шест и половина килограма от близо шестнайсетте, които качила, докато била бременна и не бе успяла да свали от раждането на Ариел. Излишните килограми я правеха забележимо неуверена, тя се срамуваше от камерата, макар че и преди предпочиташе да стои отстрани, а не на централната сцена. Другите жени я окуражаваха и съветваха, споделяха диетите и упражненията си, а Сюзън ги слушаше, но не от любезност, а защото винаги бе предпочитала да слуша, вместо да говори, умът ѝ бе като гъба, която поглъща всяко предложение. По-късно тя си отбелязваше предложенията им в дневника, който си водеше от раждането на Ариел. По едно време си мечтаеше да стане писателка и дори си призна, когато я притиснаха. Тогава Вики ѝ каза, че трябва да поговори със съпруга ѝ, който притежаваше поредица търговски списания и мислеше да разширява растящата си империя.

Сюзън се засмя, понеже дъщеря ѝ гъделичкаше краката ѝ, докато си играеше с босите ѝ пръсти. Тя смени темата, предпочиташе да говорят за курсовете ѝ в университета. Те бяха по-реални от мечтите, а Сюзан бе твърде практична. Напуснала училище, когато се омъжила, за да помогне на съпруга си, който следвал медицина. Едва сега, когато практиката му бе установена и бе потръгнала успешно, тя решила да се върне и да довърши обучението си. Тя сподели с жените, че съпругът ѝ силно подкрепя решението ѝ, а майка ѝ ѝ помага като се грижи за Ариел през деня.

— Ти си късметлийка — отбеляза Крис. — Моята майка живее в Калифорния.

— А моята майка почина веднага след раждането на Трейси — каза Барбара и очите ѝ тутакси се напълниха със сълзи.

— Аз пък не съм виждала майка си, откакто бях на четири години — обяви Вики. — Тя избяга с бизнеспартньора на баща ми. От тогава не съм я чувала тая кучка.

И тогава стаята потъна в тишина, както често се случваше след някое от пресметнатите изказвания на Вики.

Сюзън си погледна часовника. Останалите я последваха. Някой отбеляза, че е станало късно и вероятно е време да се прибират. Решихме да си направим обща снимка, за да отбележим следобеда и със съвместни усилия успяхме да нагласим фотоапарата върху една купчина книги в далечния ъгъл на стаята, наредихме се заедно с дъщерите си, така че всички да влезем в обсега на обектива.

И така, ето ни, дами и господа.

В ъгъла Сюзан, по дънки и широка риза, крепи в скута си дъщеря си Ариел, чието жилаво малко телце е в ярък контраст с отпуснатото едро тяло на майка ѝ.

В другия ъгъл Вики, по шорти и блуза на точки с гол гръб, опитва се да откъсне ръцете на дъщеря си Кирстен от врата си, малките ѝ очи закачливо бляскат, докато устните ѝ произнасят нещо неприлично право в обектива на апарата.

По средата са Барбара и Крис, Крис, с бели панталони и тениска на червено-бели райета, мъчи се да попречи на дъщеря си Монтана отново да я напусне, докато Трейси седи послушно в полата на майка си, а Барбара движи нагоре-надолу ръчичката ѝ, така че двете, майка и дъщеря, махат едновременно.

Гранд дамите.

Приятелки за цял живот.

Разбира се, оказа се, че една от нас изобщо не ни е била приятелка, но тогава не го знаехме.

Нито сме могли да предвидим, че двайсет и три години по-късно две от жените ще са мъртви, едната убита по най-жесток начин.

Оставам, естествено, аз.

Натискам друг бутон, слушам как лентата се пренавива, намърдвам се на стола си и чакам филмът да започне отначало. Може би, мисля си, когато жените изведнъж отново се появяват на екрана, с децата в скутовете си, с бъдещите съдби в лицата им, този път всичко ще придобие смисъл. Ще открия справедливостта, която диря, мира, който желая, решението, от което се нуждая.