Джой Филдинг - Гранд авеню

Крис се усмихна и това бе достатъчно да го окуражи. Тя го видя как незабавно се придвижи в леглото към нея. Той отмести подноса, внимателно го постави на пода и взе ръцете ѝ в своите.

— Тони…

— Това никога няма да се повтори, Крис. Обещавам.

— Не бива.

— Няма.

— Уплаши ме.

— Уплаших и себе си — съгласи се той. — Чух някакъв глас да крещи. Не можех да повярвам, че е моят. Ужасните неща, които казах…

— Не говоря за това.

— Зная. Моля те, прости ми.

Можеше ли, зачуди се Крис. Можеше ли да му прости?

— Може би трябва да потърсим консултация. — Крис затаи дъх и се приготви за яростта, която бе сигурна, че ще последва. Нима Тони не бе изразил болезнено ясно мнението си за брачните консултации? Не ѝ ли каза, че по никакъв начин няма да допусне някой много учен шарлатанин да се бърка в личния му живот?

— Консултацията няма да помогне — тихо отговори той.

— Би могла. Можем поне да опитаме. Каквито и проблеми да имаме…

— Уволниха ме.

— Какво! — Крис бе сигурна, че не е чула добре. — За какво говориш?

— Освободиха ме — заяви той, без повече обяснения.

Крис видя как думите се разхвърчаха пред очите ѝ, подобно на прашинките, носещи се в светлината, опита се да ги улови, да ги задържи достатъчно дълго, за да разбере смисъла им, но те отказваха да се дадат толкова лесно.

— Освободиха те? — повтори безпомощно, но думите не ѝ станаха по-ясни от това, че ги произнесе на глас. — Защо?

Тони сви рамене.

— Дан Уорш спомена нещо за необходимостта от свежи виждания, нови идеи.

— Но те винаги са харесвали твоите идеи. Кампаниите „Котешкото мяукане“, „Истинското сирене“, мислех, че ги харесват.

— Харесваха ги — миналата година. Сега е 1982, Крис. Намираме се сред голяма рецесия. Всички са уплашени.

— Но… — Крис млъкна. Тони не се ли оплакваше винаги, че тя не знае кога да спре? — Кога се случи това?

— В петък сутринта.

— Петък! Защо не ми каза?

Очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна.

— Опитах се да ти кажа снощи.

Крис пое дълбоко въздух и се опита да си припомни последователността на събитията от миналата нощ, точния ред на всичко казано, преди нещата да излязат от контрол. Но тя толкова усърдно се бе опитвала да потисне гневните думи, че те сега отказваха да дойдат, явяваха ѝ се само някакви неясно изръмжани откъслеци, обстрелваха я смътни образи, само за да се замъглят още повече, като снежинки в стъклото на кола при снежна буря. Тони винаги я бе обвинявал, че не го слуша. Господи, нима беше прав?

— Толкова съжалявам — каза му сега, взе главата му в ръцете си и я притисна през хавлията към гърдите си.

— Ще се оправим — побърза да я увери той. — Не че не мога да си намеря друга работа.

— Разбира се, че ще си намериш друга работа.

— Не искам да се тревожиш.

— Не се тревожа. Просто ми се иска да бях знаела. Тогава може би снощи нямаше…

— Не се опитвам да се извинявам за поведението си снощи.

— Зная.

— Бях извън себе си.

— Бил си разстроен от загубата на работата си.

— Това не ми дава право да си го изкарвам на теб.

— Вината беше колкото моя, толкова и твоя. Тони, толкова съжалявам…

— Обичам те, Крис. Толкова много те обичам. Не ме е грижа за проклетата работа. Мога да загубя милион работи. Не мога да загубя теб.

— Няма да ме загубиш. Няма. Няма.

И тогава те се прегърнаха, и той я целуваше така, както я бе целувал, когато тя бе на деветнайсет, а той я бе убеждавал да избяга с него, така, както я бе целувал първия път, когато правиха любов, така, както я целуваше винаги, когато се сдобряваха след скандал, къси, нежни целувки, едва докосващи устните ѝ, почти боязливо поддаващи се на поканата. После изведнъж усети как той размотава хавлията от главата ѝ и тя се свлече върху голите ѝ рамене. Влажната коса падна в небрежни къдрици на лицето ѝ. Крис автоматично посегна да я подвие зад ушите си, но ръцете на Тони вече дърпаха хавлията от гърдите ѝ и я разтвориха, докато я събаряше на леглото.

— Мамо! — разнесе се внезапен вик зад вратата.

Крис незабавно усети как тялото на Тони се стяга и затаи дъх в очакване на реакцията му. Но той само се засмя и в този неочакван гърлен звук тя долови всички причини, поради които се бе съгласила да избяга с него преди толкова много години. Звукът обещаваше едновременно сигурност и постоянство, нещата, които ѝ липсваха в детството.

— Точно сега мама е малко заета, Монтана — провикна се Тони. Ръцете му вече бяха на ципа на дънките му.