Джой Филдинг - Гранд авеню

Какво щеше да стане, ако в този момент хукнеше да бяга? Просто да затвори вратата зад себе си и да поеме надолу по улицата? Щеше ли някой да я види? И колко далеч щеше да стигне без палто и ботуши, без пари и документи? Колко време щеше да мине, преди Тони да разбере, че я няма и да тръгне да я търси? Колко километра щеше да остави между себе си и децата си, преди да тръгне обратно? Как би могла да ги напусне? И къде, за бога, щеше да иде?

— Крис? — извика отново Тони.

Тя го чу да се движи из къщата, усети стъпките му по дървения под на фоайето. Тялото ѝ се наклони към улицата, сякаш се бе надвесила от покрива на висока сграда. Единият ѝ крак се повдигна, сякаш готова да полети във въздуха. Върви — подтикна я някакъв вътрешен глас. Не се обръщай назад.

Вратата зад нея се отвори.

— Крис? — повика я Тони. — Какво правиш тук навън?

Без да каже дума, Крис позволи да бъде върната обратно в къщата.

— Навън е страшен студ, за бога. — Тони взе да разтрива ръцете ѝ. Едва тогава тя осъзна студа. — Какво правеше?

— Нищо. Просто гледах. Толкова красива нощ.

— Добре ли си?

Крис кимна.

— Сигурна ли си? Последните няколко дни се държиш някак странно.

— Добре съм. — Забеляза тревогата в очите му. Ръката ѝ се протегна и леко го погали по бузата. — Как са децата?

— Спят. Като бебета. — Той се засмя и обхвана кръста ѝ с ръце. — И като говорим за бебета… — Тони протегна брадичка и повдигна едната си вежда.

Крис тутакси усети стягане в гърдите.

— Тони, сега май не е най-доброто време да мислим за още едно бебе.

— Аз ще си намеря друга работа, Крис. Ако за това се притесняваш.

— Не се притеснявам.

— Добре. Тогава какъв е проблемът?

— Няма проблеми — бързо отговори тя.

— Добре. — Тони стегна прегръдката си. — Тогава да вървим в леглото.

— Извинете. Вие ли сте Барбара Ейзингер?

Барбара вдигна поглед от менюто, което изучаваше от половин час — четеше го от толкова време, че вече трябваше да го е научила наизуст, помисли си — и кимна.

— Аз съм — произнесе тя с равен мек глас, а големите ѝ кафяви очи надзъртаха към келнера изпод тежко гримирани клепачи. Дали изобщо младият мъж я намираше за привлекателна, зачуди се и съвсем леко изви главата си наляво, позволявайки му да види онази нейна страна, която винаги бе намирала за по-красива. Дали поне подозираше, че някога е носила короната на „Мис Синсинати“ и че се е класирала на второ място за титлата „Мис Охайо“? Очите ѝ потъмняха. Осъзна, че е напълно възможно младежът дори да не е бил още роден, когато тя гордо носеше огромния си букет от червени рози по подиума.

— Търсят ви по телефона. — Келнерът, въпреки младостта си, вече бе усъвършенствал изкуството на изискано превъзходство, типично за заведения като „Грил Огнената Лисица“, разположено на улица „Белведере“ в сърцето на район „Маунт Адамс“. Един журналист веднъж бе сравнил безспорно очарователния стар квартал на Синсинати със Сан Франциско и оттогава районът не беше се опомнил напълно, носеше гордостта си като тежка броня, заплашваща от време на време да смаже миниатюрната област. — На бара. — Келнерът посочи с брадичка към предната част на тесния, покрит с теракотени плочки, ресторант.

Барбара отмести ленената салфетка в прасковен цвят от полата на бледосиния си костюм и внимателно приглади гънките, образували се на хълбоците ѝ — неприятно потвърждение, че кантарът (първото нещо сутрин бе да стъпи на него) вероятно е бил прав: за две седмици бе качила един килограм. Глупости, просто задържаше повече течности, каза си тя, заслушана в звука на своите високи токчета по теракотения под, докато отиваше към бара. В нея оживя споменът за онази незабравима разходка по подиума с бански костюм и токчета, много подобни на сегашните, когато усещаше погледите на зрителите да я следват. Барбара внимателно вдигна слушалката до ухото си, да не изкриви въображаемата си корона. Дали ме познават, чудеше се тя. Или просто ме съжаляват? Видяха ме, че цели трийсет минути седя сам-самичка на масата. Подозират, че съм изоставена. Барбара отмахна от телефона дългата си тъмна коса, но тя бе покрита с невидим слой силен лак и едва помръдна. Може би я търсеше Сюзан да ѝ каже, че в края на краищата ще успее да дойде.

— Ало?

— Барбара, Вики е. Много съжалявам. Няма начин да успея за обяд.

— Какво?

— Не мога да мръдна от тази глупава среща. Не се обадих по-рано, защото все си мислех, че ще свърши, но те просто поръчаха сандвичи и продължиха, така че няма начин да се измъкна. А наистина очаквах с нетърпение равиолите с фъстъчено масло, но ти изяж едни и за мен. Направо си умирам. И ме извини пред Крис и Сюзан. Наистина съжалявам. О, боже, викат ме обратно. Трябва да вървя. Чао.