Джой Филдинг - Гранд авеню

Барбара постоя няколко секунди по средата на тротоара пред „Грил Огнената Лисица“, а стомахът ѝ ръмжеше от недоволство. Нуждаеше се от храна, както и от уверение, че всичко със света е наред. Погледна си часовника: 12:45. Ако побърза, можеше да стигне навреме до университета, за да заведе на обяд красивия си съпруг.

След по-малко от десет минути Барбара паркира черната си „Сиера“ на едно току-що освободено място на Клифтън авеню, известно повече като „Братството“, заради множеството мъжки и женски студентски клубове, подредени от дясната страна на улицата по посока на университета на Синсинати — вторият най-стар и най-голям общински университет в Америка. Тя бързо отмина високата бетонна сграда на научно-инженерния център „Броуди“ и забеляза по-скромната двуетажна сграда от червени тухли, в която се помещаваше отделът по обществени науки, където мъжът ѝ водеше лекции върху обща психология и бихевиоризъм. Тя поздрави с разсеяно кимване няколко, облечени в дънки и кожени якета студенти, струпани около парадното стълбище, отвори тежката дъбова врата и тръгна надолу по дългия коридор, а токчетата ѝ шумно контрастираха на меките обувки, които изглежда, че всички носеха.

Красива стара сграда, помисли си Барбара и леко забави крачка, щом зави надясно и продължи по коридора, на чиито стени бяха подредени черно-бели фотографии на отдавнашни възпитаници. Тъмна дървена ламперия, внушителни прозорци, изискани стари арки. Така, както би трябвало да изглежда един университет. Скърцащ и величествен, и леко заплашителен. Не че тя трябваше да се чувства уплашена, реши Барбара, докато се качваше по широката стълба в далечния край на коридора. Това, че след като спечели титлата си не отиде в колеж, не означаваше, че е глупава, нито че трябва да се чувства по-низша. Може и да не умееше да цитира Шекспир, като Сюзан, нито да споменава правни прецеденти, като Вики, а и да си каже истината, доста щеше да се измъчи, ако трябва да направи разлика между психология и социология, но въпреки това имаше свое становище в разговорите със съпруга и приятелките си. Освен другото, още не бе късно. Ако искаше, винаги можеше да запише няколко курса и да работи за научна степен, както правеше вече от години Сюзан — по един курс от време на време, когато домашният живот и бебетата позволяваха. Разбира се, щеше да се наложи да намери нещо, което наистина да я заинтригува и да не ѝ отнема много от времето с Трейси и Рон. Барбара сви рамене и си се представи като Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“: щеше да мисли за тези неща по-късно — утре бе нов ден. След като хвърли поглед на отражението си в стъклото на една стара снимка до аудиторията на мъжа си и видя Вивиан Лий да се взира в нея, Барбара отвори вратата и влезе.

Залата бе просторна, банките амфитеатрално разположени, като на стадион, от тавана до земята, където съпругът ѝ — висок мъж, със сурова хубост — бе застанал зад катедрата си, пред голяма черна дъска и изнасяше лекция пред близо триста студенти, внимателно поглъщащи всяка негова дума. Барбара се отпусна на една свободна седалка в дъното, съзнавайки, че към нея са обърнати многобройни погледи, включително този на мъжа ѝ, който регистрира присъствието ѝ с почти неуловимо кимване и продължи да говори.

— Една от основните трудности в областта на поведенческите изследвания е тенденцията проблемите прекалено да се опростяват в категориите на тясната мотивационна теория — казваше той. — Един такъв пример: Гетщалтската школа вярва, че хората се стремят към по-обхватна и стабилна организация на психологичната област, където индивидът непрекъснато се опитва да примирява противоположни впечатления, за да проумее света около себе си и по този начин да увеличи възможностите си да се адаптира.

Барбара чу яростно скърцане на химикалки по хартия, когато всички студенти около нея се хвърлиха да записват всяка дума. Дали действително имат някаква представа за какво говори той? — зачуди се тя и положи голямо усилие да се съсредоточи, за да може на обяд да дискутира тези теории с мъжа си. Но вече губеше нишката на лекцията му, умът ѝ се връщаше към Крис и се чудеше как ли се чувства и дали може да ѝ помогне с нещо.

— След метода на поощрение и наказание идва друг мотивационен модел — говореше съпругът ѝ, а кафявите му очи обхождаха залата. — Този модел разглежда човешкото поведение като част от адаптивния отговор към обществения свят, където груповите норми са от първостепенно значение и индивидът търси приемане и подкрепа от своята група.