Майкл Доббс - Последното раздаване

— Това е един почтен дом. Така че, какъвто и заговор да кроите вие двамата, по-добре да спрете — инструктира ги сърдечно тя. — В противен случай няма да има пудинг.

— Мисля, че аз току-що си получих моя десерт, миличка. Знаеш ли, че шефът ти е забележителен човек — гласът на Трешър вибрираше с необичайно възхищение.

— Радвам се, че сме на едно мнение. Дали моята женска интуиция усеща чек за съществена сума до централата на партията? — попита тя, стискайки го за лакътя, докато го настаняваше на неговото място.

— За първи път в живота си мисля, че е възможно.

Клер зае собственото си място начело на масата, от двете ѝ страни бяха Ъркарт и Нурес.

— Впечатлена съм, Франсис. Аз се опитвам в продължение на пет години да го накарам да отвори портфейла си, а ти го направи за пет минути. Цялата държава ли продаде или само няколко принципа?

— Просто му напомних, че в градината на политиката се намират и много бурени.

— А на пазара има много оферти — добави Нурес.

— Леко цинично за някой, който е в отпуска, Мехмет — отговори тя.

— Напротив. Какъв е смисълът да ходиш на пазар, ако не възнамеряваш да се пазариш? — усмихна се той.

— Да огледаш стоката?

Очите му я огледаха одобрително, плъзнаха се по вълните на фината коприна — тя нямаше нужда от прекомерна орнаментация, — не се задържаха прекалено дълго, че да е обидно, преди да се завъртят около трапезарията, където модерното изкуство и меките пастелни тонове отстъпваха пред викторианските класики, изложени върху ламперия от избелен дъб.

— Не ми създаваш впечатление за човек, който прекарва живота си с нос, опрян във витрината, Клер.

— Това е вярно. Но поне ми дава възможност с ръка на сърцето да отрека всякакъв стремеж да ти открадна работата, Франсис.

— Как така? — попита той с тон, който предполагаше, че няма да повярва и на дума.

Тя смръщи нос в отвращение.

— Не бих могъл да живея на „Даунинг стрийт“. Много е далеч от „Хародс“ 25 25 Богаташки универсален магазин в Лондон. — Б.пр. .

И вечерта се оказа голям успех.

Ъркарт и съпругата му вече се готвеха да тръгват, когато Нурес го дръпна настрана.

— Исках да ви благодаря, г-н министър-председател, за всичко, което сте направили, за да помогнете за постигането на мир на моя остров. Искам да знаете, че съм ви вечно задължен.

— Говорейки изцяло поверително, г-н президент, мога само да кажа колко съм се възхищавал на вашата упоритост. И двамата сме се убедили по трудния начин, че гърците не са най-лесните хора на света. Знаете ли, че Акрополът се разпада около ушите им, но те все пак изискват връщането на Мраморните статуи на Елгин 26 26 Част от мраморната декорация на Партенона, изнесена от лорд Елгин между 1801 и 1803 г. и известна като Мраморните статуи на Елгин. Съхраняват се в Британския музей. — Б.пр. ? Тяхното е своеобразен вандализъм.

— Кипърските гърци са различни, разбира се.

— Приемам. Но балканската кръв вода не става.

— Нито пък петролът.

— Не ви разбрах?

— Нали знаете, че излезе сеизмичният доклад за офшорните води?

— Да, но там не се споменаваше нищо за петрол, нали така?

— Именно — Нурес млъкна, тишината увисна между тях. — Но исках да знаете, че ако се окаже, че има петрол и този петрол попадне в моя власт, много бих искал моите британски приятели да получат правото да копаят.

— Говорите така, сякаш очаквате да има петрол. Но нямаше нищо такова в доклада.

— Може би инстинкт?

— Пожелавам ви този инстинкт да се окаже верен. Но тогава пак ще зависи от изхода на арбитража по граничните линии.

— Именно.

— Аха, мисля, че започвам да разбирам.

— Инстинктът ми е много силен, г-н Ъркарт. Що се отнася до петрола.

Ъркарт беше наясно, че в момента стои по средата на пазара.

— Не мога да се намеся, дори да исках — отговори тихо той. — Арбитражът е в ръцете на панел от съдии. Нямам нищо общо.

— Разбирам това напълно. Но ще е много жалко, ако инстинктът ми се окаже верен, но нещо се обърка в арбитража и гърците дадат правата за експлоатация на техните добри приятели французите.

— Ще бъде направо трагедия.

— Такова богатство за вашата страна и за моята… — защо ли на Ъркарт му се струваше, че другият има предвид „за теб и мен“? Може би инстинкт — такова голямо богатство ще бъде загубено. Представяте ли си какво ще стане с мен, ако народът ми разбере, че съм подарил едно огромно състояние в петрол? Ще ме влачат по улиците на Никозия.

— Остава ни да се надяваме, че щастието ще се усмихне на вас, а мъдростта на съдиите.