Майкл Доббс - Последното раздаване

Клер тикна една чаша малцово уиски в ръката на Ъркарт — „Брухлади“, беше си написала домашното — и го поведе в посока на редакторката на „Нюз найт“ и индустриалеца, които нямаше да седят до него по време на вечерята.

— Инициативните групи са голяма напаст — протестираше индустриалецът Трешър. — Прав ли съм, г-н Ърът?

Той го произнасяше „Ъкът“, в оригиналната шотландска форма, а не мекото южняшко „Ъъркарт“, така любимо на Би Би Си, които на моменти, изглежда, не бяха в състояние да разберат нито произношението на името, нито политиката му.

— Преди имаше едно тихо и спокойно мнозинство, което не се занимаваше с глупости; хора, които косяха градините си и печелеха войните. Но сега изглежда, че изведнъж всички принадлежат към това или онова малцинство, викат, спорят и са готови да легнат на пътя, за да ти пречат да си гледаш живота. При-ро-до-за-щит-ни-ци-те — Трешър подчерта всяка сричка, сякаш искаше да ѝ извие врата — ще сринат тази страна до основи.

— Щом имаме природно и културно наследство, със сигурност трябва да го защитаваме, нали така? — отговори Уенди, редакторката на „Нюз найт“, приемайки с удоволствие факта, че за момента на нея бе отредена ролята на самотната благодетел.

— Зелени дърдорковци — подхвърли Ъркарт, присъединявайки се към играта. — Навсякъде са. Първосигнална носталгия по дните на вилата и каруцата. Преди десет години улиците на много северни градове бяха пусти, сега са претоварени от задръствания, защото хората тичат по магазините. Аз по-скоро се гордея с тези задръствания.

— Може ли да ви цитирам, г-н министър-председател? — усмихна се Уенди.

— Съмнявам се.

— Ето ти нещо, което може да цитираш, моето момиче, но знам, че няма да го направиш — Трешър набираше скорост. — Имам един проект в Уондсуърт, който се върти около едно проядено от червеите старо кино. На никого не му трябва, не става и за украшение, на практика се разпада, но дали според теб ми разрешават да го съборя? Протестиращите твърдят, че предпочитат едно съсипано старо кино пред мултимилионен търговски комплекс с всички нови работни места и удобства. Шантавите копеленца не искат да седят в киното и да гледат филми, не, всичко, което правят, е да стоят отпред на улицата и да пускат петиции, за да ме принудят да вляза в процедура, която ще отнеме години. Ето ти пример за обир от страна на средната класа.

— Не и в моята къща, надявам се — Клер се върна, за да ги въведе в трапезарията.

Докато я следваха, Ъркарт се озова сам с Трешър.

— И какво възнамерявате да правите, г-н Трешър?

— Явно ще трябва да си прибера парите, да ги сложа в някоя банка на Карибите и да си купя слънчеви очила.

— Много жалко за вас. И голяма загуба за страната ни.

— Какво ще направи правителството тогава, г-н министър-председател?

— Г-н Трешър, изненадан съм, че човек с вашия светски опит може да мисли, че правителството е в състояние да направи каквото и да било, за да помогне.

Ъркарт имаше навика да говори за колегите си, както отегчен училищен директор за безотговорните си ученици, които заслужават един хубав бой.

— Значи към Карибите.

— Може би отговорът се крие малко по-близо.

— Колко близо?

— Брикстън 24 24 Квартал на Лондон, в случая асоцииран с банди, наркотици и ямайски емигранти. — Б.пр. например?

— Стана ми интересно.

— Просто се чудех защо, ако протестиращите искат кино, не им дадете кино.

— Но не е в това играта. Така или иначе никой не ходи в това кино.

— Очевидно показвате грешните филми. Какво мислите ще се случи, ако например започнете да показвате култови филми със силен етнически привкус? Нали се сещате, расти и плитки?

— Ще трябва да давам билетите безплатно.

— Именно. Много безплатни билети. За черната общност, предлагам аз.

— За бога, ще се напълни с тях. Но какъв ще е смисълът?

Ъркарт дръпна другия за ръкава, за да го забави на входа на трапезарията, като сниши глас:

— Смисълът, г-н Трешър, е, че след четири седмици с магията на Боб Марли не би ме изненадало, ако добрите граждани на Уондсуърт променят мнението си относно вашето кино. Всъщност тая най-силно подозрение, че сами ще запълзят към вас на лакти и колене, молейки ви да докарате булдозерите — той повдигна вежда саркастично. — Това е жалката действителност за живота на средната класа, че либерализмът някак избледнява с падането на нощта.

На Трешър му увисна ченето; Клер се появи отново до тях, за да ги подкани.