Майкл Доббс - Последното раздаване

— Ще имам още повече причини да ви бъда безкрайно благодарен, г-н Ъркарт.

Доверието между тях се крепеше върху тънко въже; един прибързан или агресивен ход и щяха да паднат и двамата — дали Ъркарт щеше да опита да избяга, или да натисне? Те говореха шепнешком, като внимаваха да запазят самоувереност, когато внезапно към тях се присъедини нов и по-смел глас.

— Такава рядка стока в политиката, не мислите ли — благодарността? — беше Мортима, която вече си беше казала довиждане с другите и сега кръжеше около тях. — По-добре да те одерат жив, отколкото да оставиш французите да избягат с нещо, Франсис. Наистина трябва да намериш начин да помогнеш на г-н Нурес.

— Ще му стискам палци.

И кимайки за довиждане, Ъркарт отстъпи от въжето.

Клер го чакаше на входната врата.

— Наистина изключителна вечер — каза благодарно той и хвана ръката ѝ. — Де да можех да организирам правителството си по начина, по който ти организираш вечерите си.

— Разбира се, че можеш, Франсис. То е същото. Каниш гостите, избираш менюто и решаваш кой къде седи. Тайната е да имаш няколко добри помощници в кухнята.

— Напоследък си мисля за пренареждане на масата, да организирам една игра на „пускам кърпичка“. Но ми харесва аргументът ти за кадрите в кухнята. Ти какво виждаш?

— Искаш да бъда недискретна.

— Разбира се. Драбъл например?

— Пълна трагедия.

— Съгласен. А Бари Кръм 27 27 (От англ.) Crumb — троха. — Б.пр. ?

— Подхожда му името.

— Не бива да има трохи по масата на кабинета, така ли? — той се разсмя, наслаждаваше се на играта.

Бари Кръм беше личен парламентарен секретар на министър-председателя. Той беше член на парламента, но по мнението на мнозина това беше най-ниската форма на парламентарен живот. Работата се състоеше в това да бъдеш неофициален роб на даден министър, изпълняващ всякакви функции, които се изискват от теб — от това да носиш напитки до това да шпионираш колегите. Като такава работата беше неплатена, но цената за извършващия я индивид беше висока, тъй като секретарят е лишен от всякаква форма на независимост и задължен да следва линията на правителството по всички въпроси на политиката. Това беше отличен начин да затвориш устата на някой депутат от задните скамейки, който започва да става неприятен.

И все пак постът предлагаше много повече и беше много търсен, защото предоставяше привилегирован достъп до министерския живот и се разглеждаше като първата стъпка по стълбицата, тренировъчното игрище, от което се излюпваха новите министри. Тези, които участваха в процеса, се оприличаваха на „Чарли от опашката“, артилерист от задните редици, който с малко повече късмет можеше да оцелее, да се придвижи напред в екипажа и да стане лоцман, а може би един ден дори капитан. Тези с по-цинична нагласа твърдяха, че това е само началото на процеса, при който един депутат от задните скамейки е лишен от способността за самостоятелно мислене и действие, като по този начин става подходящ да бъде избран за по-висок пост.

Секретарят живееше в сянката на министъра и не съществува независимо. Но тази сянка можеше да се окаже дълга и дебела, а секретарят имаше право на достъп — и до двореца в Уестминстър, и до Държавния департамент, понякога дори до личния живот на министъра.

А да имаш изобилен достъп до един важен министър, да не говорим за министър-председател, да надничаш през дясното му рамо и да седиш на задната седалка си беше една от най-интересните възможности пред всеки млад парламентарист и това беше причината много хора толкова безхаберно да разменят своята независимост срещу шанса да надникнат зад кулисите и да стигнат до най-елементарните наченки на влияние.

Жалко за Бари Кръм. Той скачаше, когато трябваше да пристъпва на пръсти, мотаеше се, когато вече трябваше да си е отишъл, беше ентусиаст, но беше толкова скован от страх да не сбърка, че това го лишаваше от инициатива и всякаква способност да чете мислите или настроенията на Ъркарт. Човек без финес, без собствена сянка. Без бъдеще.

— Той не става, нали? — каза Ъркарт.

— Не. Но аз ставам.

Той взе палтото си и се засмя на нейната наглост. В цялата история на християнството никога не беше имало жена секретар, не и на премиера. На момчетата никак не би им харесало, щяха да излязат много лоши вицове за бельо и отверстия. Но, помисли си Ъркарт, нали неговото намерение беше да разклати кораба, какво ако някои от тях се разстроят малко, толкова по-добре. Щеше да им напомни кой командва. Имаше нужда от свежи сили, от свежи ръце и крака и в този случай най-малкото това щяха да бъдат млади и изключително привлекателни крака, далеч по-приятни за окото от тези на Кръм. А и той имаше чувството, че тя може да се окаже много повече от просто една манекенка.