Майкл Доббс - Последното раздаване

— Какво имаме днес, Драбъл? — запита Ъркарт, крачейки чевръсто по червения килим от залата на кабинета.

— Изненада за рождения ви ден, г-н министър-председател. Тази седмица са пенсионерите, ще направят презентация.

Някъде в корема си Ъркарт усети как се разтваря парче от закуската му.

— Уведомен ли съм за това?

— Имахте бележка в кутията си миналия уикенд, г-н министър-председател.

— За съжаление, съм я пропуснал поради по-спешни държавни дела.

Мамка му, всяка бележка от Драбъл беше толкова скучна и подробна, а ако един министър-председател не може да разчита на професионалистите да му спестяват детайлите…

Голямата врата пред него се отвори и Ъркарт пристъпи в светлината, премигна, усмихна се и вдигна ръка за поздрав все едно улицата бе изпълнена с ликуваща тълпа, а не осеяна с малобройни групи обръгнали журналисти. Петнадесетина пенсионери, привикани от различни части на страната, се събраха около него, организирани от Драбъл, който се вживяваше в ролята на квачка. Схемата винаги беше една и съща: Ъркарт питаше за имената им, слушаше със съсредоточено — усмихнато лице и кимаше разбиращо, преди да премине към следващия. Скоро те щяха да бъдат отведени от един от помощниците на Драбъл и разни заместник-министри от съответните отдели, за да бъдат накиснати в нескафе и разбиране в подходящо впечатляващата обстановка в Уайтхол. Седмица по-късно щяха да получат снимка как се ръкуват с министър-председателя и писмо с нещо, което минаваше за неговия подпис, и благодарност за това, че са си направили труда да го посетят. Щяха да бъдат изпратени копия до местните вестници. От време на време се повдигаха въпроси или лични казуси, които бяха в интерес на системата; но почти винаги участващите се завръщаха триумфално в своите кръчми и клубове, за да разпространяват истории за добрината на премиера. Сравнително лека схватка в голямата война, за да спечели сърцата и гласовете на хората, но пък полезно упражнение. Обикновено беше така.

Този път Ъркарт почти беше приключил с ритуала и отиваше към последния от групичката. На оградата зад човека беше опрян голям пакет, почти метър и половина висок, и когато Ъркарт се завъртя към него, пенсионерът премести пакета пред себе си. Оказа се огромен плик за писмо, адресиран просто: „За министър-председателя“.

— Пожелаваме дълголетие, г-н Ъркарт — изчурулика пенсионерът.

Ъркарт потърси с поглед Драбъл, но прессекретарят беше минал през улицата и инструктираше фоторепортерите. Ъркарт беше сам.

— Няма ли да го отворите все пак? — попита друг пенсионер.

На Ъркарт му се стори, че капакът се отвори твърде лесно и отвътре изпадна огромната картичка. „Ние сме за теб, F. U.“ 20 20 На английски името се изписва Francis Urquhart — оттам инициалите FU. — Б.пр. , изписано с големи червени букви най-отгоре. А отдолу: „Днес на 65!“. Групичката пенсионери аплодираха, докато един от тях, не по-висок от самата картичка, я разтвори, за да се види написаното послание вътре.

„Приветстваме Ви в Клуба на пенсионерите“, гласеше тя с крещящ ръчно изписан шрифт. „Пенсионерите са сила!“ Цялата картичка беше украсена с кръстосани като саби бастуни.

Очите на Ъркарт се изцъклиха като гланцирани. Фотографите рядко бяха виждали усмивката на министър-председателя толкова широка и същевременно толкова застинала, сякаш беше издялана с длето през лицето му. Изражението му остана непроменено, докато пресичаше улицата, по-скоро за да докопа това говедо Драбъл, отколкото от нетърпение да навлезе в обичайните задявки с пресата.

Хор от гласове, пеещи „Честит рожден ден“, се смесваше с викове „Не е ли време за пенсия, Франсис?“ и „Колко ще ти е пенсията?“. На свой ред той кимаше и клатеше глава. Атмосферата беше весела, а Драбъл припкаше с ентусиазъм; този глупак нямаше представа какво е направил.

— Не сте ли много възрастен за толкова изискваща работа на шейсет и пет? — запита една жена с прищипана физиономия, навирайки диктофон в лицето му.

— Не и според Чърчил например. Той е бил на шейсет и пет, когато е започвал.

— Американският президент е само на четирийсет и три — чу се друг глас.

— Китайският е над деветдесет.

— Тоест засега не се очаква да се оттеглите?

— Не и тази седмица, графикът ми просто е запълнен.

Той понесе нападките им с привидно добро настроение и хумор; дори успя да се разсмее, за да покаже, че не го притесняват. Политиката е може би най-жестоката, най-зложелателната форма на ритуално малтретиране на личността, позволена от закона; номерът е да се преструваш, че не боли.