Майкл Доббс - Последното раздаване

— Простете за предпазливостта. Нямаше как да сме сигурни, че не са ви закачили — как да се изразя? — някой, който да ни гледа в кафенето. Репортер. Някой от конкуренцията. Реших, че малко уединение може да подпомогне нашата дискусия.

Хаким изсумтя. Другият вонеше на авторитет, на пари; Хаким изобщо не беше в свои води.

— Много се заинтересувахме от материала, който ни изпратихте, г-н Хаким — той им беше пратил подбрани откъси, трохи за отваряне на апетита, но не и основното ястие. — Заинтересувахме се достатъчно, за да ви проверим. Вие сте това, за което се представяте. Но дали е така с вашия доклад?

В отговор Хаким извади от вътрешния джоб на сакото си един лист хартия, сгънат на четири, и с едно последно леко колебание го подаде на мъжа до себе си. Това беше резюмето на доклада, в което се посочваха предвижданите количества под морското дъно.

— Удивително. И предполагам, че този материал има цена.

— Висока цена — изръмжа Хаким, дръпвайки обратно листа. — Но много справедлива цена.

— Колко?

— За целия доклад? — Хаким загриза нокътя на палеца си. — Един милион долара.

Другият не трепна. Гледаше право в Хаким и го изучаваше, сякаш търсеше в набразденото му лице някаква подсказка; турчинът предизвикателно срещна погледа му.

— Нещата са много прости, г-н Хаким. Вашата информация е с нулева стойност за когото и да било, освен ако не е точна, и е с нулева стойност за моята компания, освен ако не можем да вземем лиценза да сондираме.

— Когато дойде моментът, ще купите лиценза. С моя доклад ще знаете точно колко да платите — и на кого да платите.

— Този момент няма да дойде много скоро.

— За ваше нещастие аз не съм много търпелив човек.

— Тогава ще говоря направо. Моето предложение, моето първо и финално предложение е следното.

В ръцете му се беше появил един плик.

— Тук има петдесет хиляди долара, за да видим доклада. Ако след като внимателно го разгледаме, се окаже, че съдържанието му е достоверно, ще има още двеста хиляди долара.

Той вдигна ръка, за да прекъсне възражението, което започваше да бълбука в турчина.

— И ако моята компания успее да се сдобие с лиценза и открие нефт, ще има плащане към вас в размер не на един, а на два милиона долара. При условие че това, което казвате, е вярно.

Беше ред на турчина да осмисли предложението, докато нервно подръпваше осеяния си с бели косми мустак, сякаш искаше да го изскубне от устната си.

— Но как да знам, че мога да ви имам доверие?

— Г-н Хаким, аз как да знам, че мога да имам доверие на вас? Как да съм сигурен, че не сте размахали същия този документ пред очите на всеки един от моите конкуренти? Трябва да проявим известна доза взаимно доверие. Погледнете го и от тази страна, какъв е смисълът да ви лъжа за милиони, когато потенциалният залог е за милиарди?

Турчинът дишаше тежко, опитвайки да осигури кислород за мисловния процес.

— Ако документът ви е достоверен, ще ви дам четвърт милион долара, а насреща ще имам само вашата дума, че това е единственото копие на пазара. Това би могло да бъде грешка, която да ми струва скъпо, ако се окаже, че думата ви не значи нищо.

Французинът направи пауза.

— Но все пак на вас би ви струвала още по-скъпо.

— Какво? — попита подигравателно Хаким. — Заплашвате, че ще ми счупите краката ли?

— Съвсем не, приятелю. Просто ще споделя на турските власти за твоите дейности. Мисля, че счупените крака ще са ти най-малкият проблем.

Французинът се усмихна, вдигна плика с петдесетте хиляди долара и внимателно му го подаде. Хаким се пулеше, вътре в себе си водеше брутален спор, но това упражнение беше безсмислено. Вече беше твърде късно, нито съвестта, нито предпазливостта можеха да спорят с петдесет хиляди долара и с обещанието за много, много повече. От куфарчето с имитация на крокодилска кожа той извади доклада и го подаде.

Прекрасна пролетна зора се разливаше над Лондон и пълнеше очите на ранобудните с розов ентусиазъм. Мортима Ъркарт нямаше как да знае, че съпругът ѝ не споделя колективното настроение.

— Добро утро, Франсис. Боговете на метеорологията, изглежда, ти се усмихват с аплодисменти. Честит рожден ден.

Той не помръдна от мястото си до прозореца на спалнята и на първо време отговори само с едно тихичко „О, боже“ и леко изсумтяване. Той се загледа в нещо навън, после поклати глава, сякаш да изтръска въшката, която се беше загнездила в главата му и разваляше настроението му.