Майкл Доббс - Последното раздаване

Петролният шеф продължи да цвили относно турското братство и как ТНПК трябва да получи преференциален достъп, опитвайки се да измъкне сделката, за която беше дошъл. Нурес затвори подпухналите си очи, сякаш да се отстрани от подобно омерзение, но всъщност да обмисли изкушението. Той бе изправен пред възможност — беше създал тази възможност — да промени посоката на историята, да спре отровата, с която беше натъпкан Кипър и която осъждаше собствения му син да бъде отгледан в земя на страх. За внука му можеше да е различно.

Как би му простил светът, ако постави под заплаха мирния процес? Как би простил народът му, ако изпусне сделка за петнадесет милиарда долара? Но как би си простил сам, ако не опита да грабне и двете?

Не беше нужно да избира.

— Г-н президент Якар, мисля, че искаме тези скали.

— Г-н президент Нурес, и аз мисля точно така.

Яман Хаким се притесняваше, че бие на очи. Беше сложил най-хубавия си костюм, който все пак беше скромно скроен и изглеждаше не на място сред стила и агресията на улица „Сен Оноре“. И все пак, напомни си той, нали не беше дошъл тук за модно ревю.

Първоначално мислеше да направи размяната в Истанбул, където един самотен човек можеше лесно да изчезне сред рояците хора, но дори и сред лабиринта от занаятчийски дюкяни и задимени базари властите имаха своите хора, информатори, а и винаги съществуваше опасността да отърка лакти с някой познат. Той не се доверяваше на късмета си по тези въпроси; веднъж бе отишъл до Анталия под претекста, че е на енергиен симпозиум, за да прекара две нощи с Шериф, сексапилна девойка от личен състав, която си падаше по по-възрастни мъже, само за да открие, че един съсед се беше настанил в съседната стая в хотела. Хвала на бога, човекът също беше зает с подобна мисия, което им позволи да споделят солидарността на грешниците. И все пак той усещаше присъствието на любопитни очи навсякъде в родината си, а това му беше много по-важно от една бърза креватна гимнастика.

Избра Париж, защото беше ходил веднъж като студент, защото нямаше опасност някой да го познае и защото французите знаеха как се правят тези неща. Англичаните бяха твърде превзети и със стеснен сфинктер, а всички американци бяха каубои. За да оцелее, Хаким имаше нужда от дискретност, от партньор, на когото може да се има доверие, който ще си държи устата затворена и няма след две напитки и окуражаваща усмивка да започне да се хвали в бара на хотел „Хилтън“. По въпросите на корпоративния шпионаж, укриването на данъци и измамите французите имаха необходимия финес, имаха и банкови сметки, непроследими за турските власти; жалко, че кафето им беше слабо.

От нерви беше подранил и сега седеше в кафенето на тротоара, въртеше утайката в чашата си и чакаше. В главата му танцуваха мисли — сънливи острови в мистични морета, които блестяха като осеяни със съкровища и диаманти; вили с изглед към свещения Босфор, обсипани с бугенвилия и звънтящи под звуците на женски смях; петролни кладенци, треперещи в средиземноморския бриз под пера от черно злато — и зловонни плъхове в стените на прословутия истанбулски затвор „Йеди Гийле“, отекващи от виковете на онези, които твърде късно са се покаяли. За него не беше твърде късно, все още не, все още можеше да спре, да се прибере вкъщи, да се върне в офиса утре. Да се превърне отново в Хаким забравения. Мъжът, който сам, със своите умения и опит, разкри една от най-големите находки на природно богатство, мъжът, без който това голямо приключение нямаше да бъде възможно! Но когато им предаде доклада и анализа си с изпъчени гордо гърди, те му казаха, че това влиза в задълженията му, че компанията му плаща заплата и че не трябва да очаква някакво специално признание или благодарност. И не получи нито едно от двете.

Един лъскав черен ситроен паркира на улицата точно до него и тъмното стъкло се смъкна наполовина.

— Г-н Хаким, качвайте се. Бързо, моля ви!

Фолксвагенът отзад вече надуваше клаксона нетърпеливо.

Бяха му казали за кафенето, не бяха казали нищо за колата. Объркан и подозрителен, но сякаш оставен без избор, турчинът скочи от стола си. Задната врата се отвори и той потъна в меката кожена седалка. Към него се протегна една ръка, окичена със златен швейцарски часовник.

— За мен е удоволствие най-после да се срещнем, г-н Хаким.

Той бе настоял да се срещне с баш шефа, лице в лице, да не му пробутват асистенти и подчинени. Искаше някой да вземе решение и искаше да говори с човека, който ги взима.