Майкл Доббс - Последното раздаване

— Добре, да кажем, че засега имаме една — една, нали? — жива жена. Продължавай.

— Председателят на асоциацията на партията в моя избирателен район ще се развежда с жена си заради изневяра. С мен.

— Вярно е, предполагам.

Бууза-Пит кимна, ръцете му все още бяха сключени между коленете, сякаш пазеше мъжеството си от ревнив съпруг.

— Срамота. Малко трудно ще те преизберат следващия път, ако той председателства.

Бууза-Пит въздъхна дълбоко няколко пъти, изкарвайки въздуха все едно се мъчеше да прогони демони от гърдите си.

— Той казва, че няма да остане там. Много е огорчен. Смята да напусне партията и да даде историята на вестниците.

— Наистина заплетена история.

— И ще изръси всякакви нелепи обвинения — последното беше изстреляно почти неразбираемо. Вече не можеше да контролира дишането си.

— Че си я прелъстил…

— И че съм я накарал да инвестира пари в недвижима собственост от мое име.

— И какво от това?

— Недвижима собственост, на която е паднала цената заради проекти за пътен строеж.

— Нека позная. Проекти, които се очаква да бъдат преустановени. Завинаги. И тогава цената на имотите рязко ще се покачи. Вътрешна информация, достъпна само за шепа хора. Включително министъра на транспорта. Ти.

Липсата на отговор потвърди съмненията на Ъркарт.

— За бога, Джефри, нали си наясно, че тук не става дума само за оставката ти, а и за криминално производство.

Той започна да се гърчи като червей на кукичка. Стръв за пирани. Ъркарт го остави да се мъчи, докато размишляваше. Да стане обвинител или съучастник, да накаже или да защити? Току-що бе заровил един член на кабинета, да зарови втори толкова скоро след това можеше да се възприеме като лош знак. Завъртя писалката върху попивателната пред себе си, като компас, който търси посока.

— Можеш ли да ме увериш, че тези обвинения са неверни?

— Лъжи, всичко е лъжи! Имаш думата ми.

— А прав ли съм да предполагам, че има регистри, дела и права на собственост с дати, които за циничните очи ще изглеждат като повече от съвпадение? Тя откъде е разбрала?

— Най-много нещо да съм споменал в просъница… Може да съм оставил една кутия с документи, отворена в спалнята ѝ в един от случаите.

Ъркарт се възхищаваше на изобретателността на младия мъж.

— И двамата знаем, Джефри, че ако това излезе наяве, никой няма да ти повярва. Ще те гонят чак до стъпалата на Олд Бейли 17 17 Централният криминален съд на Англия и Уелс, наричан така по името на улицата, на която се намира в Лондон. — Б.пр. .

Писалката сочеше право към Бууза-Пит, осъдително като офицерска сабя при военен съд. Ъркарт извади бланка на лист хартия и го положи до писалката.

— Искам да ми напишеш писмо, Джефри, което аз ще ти диктувам.

Сковано, като човек, замръзващ в арктическата пустиня, Бууза-Пит започна да пише.

— „Уважаеми г-н министър-председател — започна Ъркарт. — За съжаление трябва да Ви информирам, че имах любовна афера с омъжена жена, съпругата на председателя на моя избирателен район…“

Джефри вдигна умоляващо очи, но Ъркарт му даде знак да продължи да пише.

— „Освен това тя ме обвинява, че съм използвал конфиденциална информация, известна ми като министър в правителството, за да търгувам с обезценено имущество за собствена облага, в нарушение не само на министерската етика, а също така и на закона.“ Нов параграф, Джефри. „Въпреки че Ви давам честната си дума, че тези обвинения са изцяло безпочвени, в светлината на тези твърдения…“

Бууза-Пит спря и повдигна въпросително вежда.

— „… нямам друга алтернатива, освен да подам оставката си.“

Смъртна присъда. От отсрещната страна на бюрото се чу нещастно изхълцване.

— Подпиши го, Джефри — писалката се бе превърнала в инструмент на наказание. — Но не слагай дата.

Зора на надежда, отлагане на екзекуцията. Бууза-Пит направи, както му беше казано, даже успя да се усмихне. Ъркарт взе листа, прегледа го внимателно и го пъхна в чекмеджето на бюрото си. След това гласът му потъна в шепот, като въздух от крипта.

— Идиот безподобен! Как смееш да застрашаваш моето правителство с твоите мръсни малки пороци? Ти не си достоен да участваш в кабинета на Франсис Ъркарт.

— Ужасно съжалявам, наистина. И оценявам…

— Аз те създадох. Аз ти направих място на хранилката.

— Винаги съм бил благодарен…

— Никога не го забравяй.

— Никога. Но… но, Франсис. Какво ще правим с моя председател?

— Не е изключено да мога да ти спася кожата. Как се казва?