Майкл Доббс - Последното раздаване

И тогава му просветна. Не само че го беше виждал в геоложките доклади, дори беше пъхал ръката си в скапаната кал. Преди тридесет години като студент в института, когато посетиха един проучвателен кладенец, който копаеха в близост до морската граница с Кипър. Беше показал всички правилни геоложки формации, сандвича от порести пясъчници, който на теория можеше да съдържа един милиард барела петрол, но не даде нито капка. Сега му се струваше, че разбира защо. Една от сеизмичните линии от последното проучване стигаше до мястото на сухия кладенец и минаваше право през това, което очевидно беше разлом на тектонски плочи, приплъзване в земната кора, което обръщаше геологията надолу с главата.

Отново се закашля, този път от нерви. Сети се, че някъде все още пази копие от доклада си в института заедно с подробните констатации от стария кладенец. Шкафът. Тънката метална вратичка издаде стържещ протест, докато той с разтреперани пръсти започна да рови в съдържанието — нямаше скелет, който да пази пиратските дублони, но все пак беше древно съкровище. Ето го в ръцете му, тънък документ, подвързан със спирала, който трепереше като лист под есенния вятър, докато той разгръщаше страниците.

Всичко беше там. Правилните структури. Следи от остатъчен нефт по сондата. Но нямаше натрупване, природното богатство изтичаше неизвестно къде.

А екранът крещеше към него. Fault 13 13 Двусмислица: различни значения на думата са „грешка“ и „разлом“. — Б.пр. !

Без сеизмологията да покаже разлома, нямаше начин преди тридесет години да се разбере защо тези иначе подходящи пясъчници бяха сухи като кокал. А без подробно познаване на пясъчниците, разкрити от кладенеца, нямаше начин да се разбере само от сеизмологията какво вещае структурата.

Но Хаким геофизикът беше разбрал и беше единствената душа на света, която беше в позицията да знае.

Разломът беше объркал всичко. Беше разбил на пух и прах всяка логика. Накланяйки геоложките структури. Източвайки пясъчниците.

И сега Хаким смяташе, че знае къде са отишли тези един милиард барела.

— Мразя погребения. Хленченето. Фалша. Празните фрази и кухите хвалебствия. Мразя погребения.

Ъркарт отново беше изпаднал в едно от онези настроения. Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, докато чакаше пред източната порта на църквата „Сейнт Маргарет“, за да бъде придружен от пастора, а после, като вървеше към определената за него пейка, лицето му беше като издялано от камък, минавайки покрай примирените, кимащи лица с техните усмивки на кокер шпаньоли и синтетични съчувствия над черните вратовръзки и шалове. Те си мислеха, че поведението му показва тъга, мъка при загубата на такъв добър приятел и колега като Фреди, барон Уорбъртън, и наистина чувствата му бяха разбити, но не и от жал за другите.

Мрачното настроение бе започнало от предишната вечер, когато отвори червената кутия с документи от прессекретаря си, в която този глупак беше сметнал за целесъобразно да постави няколко от статиите в печата, посветени на кончината на стария Фреди. Пълен идиот. Това да чете как смъртта на Уорбъртън отбелязва „края на една епоха“ и че той е бил „последният от мръсната дузина на Ъркарт“ никак не повиши благоразположението на министър-председателя нито към пресата, нито към неговия прессекретар.

— Не издържам, Мортима. Погват човека и го гонят като хрътки до гроба, но веднага щом го няма вече, вадят носните кърпички и започват да обясняват колко велик човек е бил, как загубата му по някакъв начин заплашва културата, страната, цивилизацията въобще. Единствената причина да държа Фреди беше, че ходеше подире ми като агънце. Всеки го знаеше. Но сега, когато е мъртво агънце, всички говорят за него като за лъв. Никъде не се споменава, че във вените му течеше не кръв, а алкохол. Никой не говори за онзи път, когато две жрици на любовта го бяха зарязали гол на „Шепърдс Маркет“ 14 14 Малък площад в централен Лондон. — Б.пр. , без панталони, без портфейл и без пропуска за „Даунинг стрийт“.

— Той беше лоялен, Франсис.

— Аз бях стиснал топките му в менгеме, Мортима, разбира се, че ще бъде лоялен!

Ъркарт рязко млъкна и затвори очи. Беше отишъл твърде далеч. Вече трябваше да е свикнал с почестите към мъртъвците в Уестминстър, толкова пъти му се беше случвало през годините, но тези спомени изкарваха само най-лошото в него.