Майкл Доббс - Последното раздаване

Не можеше да търпи повече разразилия се мир. Искаше нова война. И нова цигара. Закашля се и се разрови в джобовете.

Беше свалил сакото и папийонката си и гледаше през тежките завеси на спалнята към Сейнт Джеймсис парк, когато тя влезе. Стаята беше тъмна, лицето му беше като восъчна маска под отразената студена светлина от парка. Франсис Ъркарт, с увиснали рамене, с ръце, натъпкани дълбоко в джобовете на изисканите панталони, изглеждаше отчаян.

— Фреди са го изключили — прошепна той.

— Скъпи?

— Старият Фреди Уорбъртън. Катастрофата? Беше на животоподдържащи системи. Решили са, че няма смисъл, Мортима. И са ги изключили.

— Но ти нали каза, че той така или иначе е безполезен.

Ъркарт се завъртя към жена си.

— Разбира се, че беше безполезен. Изцяло и напълно безполезен. Даже се чудя по какво са разбрали, че мозъкът му е спрял да функционира. Но не това е важното, нали?

— А кое е важното, Франсис?

— Важното, Мортима, е, че той беше последният оцелял от първия ми кабинет през всичките тези години. Сега ще кажат, че това е краят на една ера. Моята ера. Не разбираш ли?

Мортима беше започнала да сваля бижутата си и методично да се подготвя да си ляга, докато в полумрака следеше нестабилното настроение на съпруга си.

— Не смяташ ли, че малко преувеличаваш? — каза предпазливо тя.

— Разбира се, че преувеличавам — отговори той. — Но и те ще започнат да преувеличават, долните медии винаги го правят. Нали видя, че отровата започва да се процежда. Да се беше пенсионирал на десетата годишнина. Една остаряваща администрация, която се нуждае от нови идеи и нова кръв. Една отминаваща ера. Сега, като го няма скапания Фреди, ще кажат, че направо е отминала. Отминала. Няма я.

Той седна на ръба на леглото си.

— Всичко ме кара да се чувствам толкова… самотен някак си. Освен теб.

Тя коленичи на леглото му и започна да масажира напрегнатите му рамене.

— Франсис, ти си най-успелият министър-председател на тази страна. Печелил си повече избори от всеки друг, а след три месеца ще си задминал рекорда на Маргарет Тачър за най-дълго управление. Мястото ти в учебниците по история е гарантирано.

Той се обърна. Тя виждаше как стиснатата му челюст кара слепоочията му да пулсират.

— Точно за това става дума, Мортима. Сякаш вече съм история. Всичко това е вчера. Няма днес. Няма утре.

Върнало се беше мрачното му настроение, гневът, че животът му е отишъл напразно и ядът към неблагодарността и некомпетентността на света около него. Тези настроения никога не продължаваха дълго, но безспорно зачестяваха. Предизвикателствата пред него бяха загубили чара си, той искаше да реже драконови глави, а вместо това го затрупваха алинеи, партийни документи и евро регулации. Мантията на властта тежеше на раменете му, сега имаше церемониални одежди, там, където някога имаше броня. Беше се извисил като гигант над парламентарната сцена, много извън обсега на враговете си, но нещо се беше променило, може би и в него самия, но в другите със сигурност. Вече открито се спекулираше колко му остава, преди да се откаже, и кой е най-вероятният му наследник. Имаше страховита репутация, че реже краката на младите претенденти, но сега те сякаш стесняваха кръга около лагерния му огън, криейки се в сенките, там, където не можеше да ги достигне, добиваха смелост заради своята все по-голяма численост, докато чакаха своя момент да изскочат на светло. Преди няколко седмици беше в камарата за парламентарния контрол, както винаги готов да се брани от стрелите им, носейки с гордост щита, по който личаха вдлъбнатините и белезите от толкова спечелени битки. Тогава един млад опозиционен депутат от задните скамейки, когото Ъркарт бегло познаваше, стана прав.

— Знае ли министър-председателят какви са последните цифри за безработицата в тази страна?

И пак си седна.

Каква наглост! Не „как ще коментира“ или „как ще обясни“, а „знае ли“. Разбира се, Ъркарт знаеше — два милиона и нещо, — но му беше ясно, че няма да му свърши работа едно приблизително предположение; трябваше му точната цифра и той започна да рови в бележките от брифинга. Но не се очакваше да му се налага да търси, трябваше да го знае. Само че скапаната цифра се менеше всеки месец! И докато търсеше, очилата му паднаха и от скамейките на опозицията се чу тържествуващ рев. „Той не знае, не му пука!“ — викаха те. Той намери отговора, но вече беше твърде късно.