Майкл Доббс - Последното раздаване

Улуч не обърна внимание на обидата.

— Не, приятелю, една друга мисъл ми тежи. Щом ни се казва, че трябва да се обичаме, турците и гърците, да си стиснем ръцете, вместо да си стискаме гърлата — тогава какво, в името на Аллах, ще правим ти и аз?

Като индивиди повечето бяха скромни, принадлежащи на средната класа, и най-често скучни. И се гордееха с това. Но събрани на едно място, те споделяха силна животинска страст, която се изливаше на талази от крясъци и ентусиазъм по корта.

— Как се променят нещата, нали? — промърмори замислено сър Хенри Понсънби, изпитото му лице — скрито под сянката на голяма панамска шапка.

Нямаше нужда да добавя, че според него това е за добро. Като директор на държавната администрация неговата работа беше да убеждава хората, че промяната може да бъде нещо различно от разрушителна.

— Тоест помниш времената, когато ние, англичаните, биехме?

— Уви, това е от онзи тип история на древността, която дори не се изучава в училище — изсумтя той. — Друго имах предвид. Че всеки аспект от живота явно се е превърнал в кървав спорт. Политиката. Журналистиката. Висшето образование. Търговията. Дори „Уимбълдън“.

Долу на корта първият англичанин, който стигаше толкова напред в престижния турнир през последните две десетилетия, се докопа до още една точка в тайбрека; още две и щеше да си извоюва правото да се бори в решаващ сет. Тълпата, унила след пълното унижение на националния им герой през първата част от мача, сега се беше пробудила пред реалния шанс той да се върне в играта. На изтърканата от подметки морава пред тях се раждаше една легенда. Може би. И още по-важното: потенциалната жертва беше французин.

— Може и да съм академик, Хенри. Даже международен юрист. Но дълбоко в мен една част би дала всичко да е там отпред.

Сър Хенри се впечатли от тази неочаквана проява на емоция. От своя скромен произход Клайв Уотлинг беше стигнал до забележителна кариера: бакалавърска и магистърска степен от най-добрите университети във Великобритания, адвокат, работещ в най-висши инстанции и с множество почетни отличия — мъж, чийто авторитет отиваше на широката му йоркширска талия. Приливите на физически ентусиазъм не бяха част от резюмето му. Но все пак всеки имаше право на малко страст и по-добре топки за тенис, отколкото малки момченца.

— Ами, не точно това имахме предвид, стари приятелю — започна отново сър Хенри. — Исках да те преслушам, имайки предвид репутацията ти покрай работата с Международния съд, колко много те уважават и така нататък.

Още една точка бе прибавена към националната чест, а Уотлинг не можа да се въздържи и размаха свит юмрук. Тънките яркочервени устни на сър Хенри заеха изчаквателна позиция. Смесицата от напрежение и жега на корт номер 1 задушаваше всеки опит за друг разговор.

Тенисистите заеха позиции още веднъж. Удар. Размахване на крайници и трескави викове. Движение на топката, толкова бързо, че очите не успяваха да го проследят, но сърцата го следваха. Облаче талк изпод английски крака, галски вик на отчаяние и звуково изригване от трибуните. Сетът бе спечелен и от далечния край на корта се разнесе хор от дрезгави гласове с припева на „Господство на Британия“. Сър Хенри вдигна поглед с неприязън, като не забеляза широката усмивка на събеседника си. Сър Хенри беше традиционалист, не беше свикнал да изразява емоции и не одобряваше изразяването им от други хора. Както щеше да обясни на другите в клуба по-късно тази седмица, това сега далеч не беше неговият тип място. Бяха принудени да изчакат, докато неизбежната мексиканска вълна мине през тях — истина ли е това, Уотлинг даже напъна бедра? — преди да се върнат към мислите си.

— Да, Хенри, благодарен съм на съдбата, получих много признание. Най-вече в чужбина, разбира се. Тук не толкова. Никой не е пророк в собствената си държава, нали знаеш?

Особено ако напредъкът му се дължи на успех в училище, а не на потекло. Не и в елитарна система, все още доминирана от възпитаници на Оксфорд и Кеймбридж. Като Понсънби.

— Напротив, скъпи приятелю, напротив. Ти си на почит, и то от най-висока степен. Просто ние, англичаните, сме малко по-сдържани в това отношение.

Думите на сър Хенри незабавно бяха опровергани от изблик на женска истерия зад тях, докато играчите заемаха местата си за финалния сет. Все по-ясно се усещаше, че проявите на патриотизъм по трибуните се смесваха с такива на явна франкофобия. Такива неприкрити страсти караха Понсънби да се чувства неудобно.