Майкл Доббс - Последното раздаване

Някои събития в живота — и в смъртта — не подлежат на разумно обяснение. Впоследствие обучени мъже, с опит и съдебномедицински способности може да дойдат и да предложат своите възгледи, но това твърде често служи по-скоро за извинение, отколкото за обяснение. Понякога е точно толкова лесно да се приеме, че има моменти, в които съдбата се надига от следобедна дрямка и все още сънена, посочва с пръст капризно напосоки. Защото точно когато шофьорът на министъра отново се навеждаше към бутона на радиото и колата беше на по-малко от шест стъпки зад бронята и от вътрешната страна на другия автомобил, задната лява гума на ескорта гръмна. Съдба. Той се люшна рязко пред министерската лимузина, чийто водач сграбчи кормилото с една ръка. Ягуарът се удари в мантинелата и направи пълен, елегантен пирует на влажния път, преди да мине през банкета и да изчезне надолу по насипа.

Спря се в дънера на един бряст. Когато шофьорът се свести от шока, видя министерската кутия смачкана и разкъсана на предната седалка до него. Както и самия министър.

— Франсис Ъркарт миротворец?

Бринфърд-Джоунс не се и опитваше да скрие възмущението в гласа си, докато следеше внимателно реакцията на Мейкпийс.

— Живеем във вълнуващ нов свят, Брайън. Всичко е възможно.

— Съгласен. Но Франсис Ъркарт?

Вече известно време стояха на опашка заедно с останалите гости на стълбището на „Даунинг стрийт“, чакайки да бъдат посрещнати официално от семейство Ъркарт, преди да бъдат въведени при президентите на разделените кипърски общности. Предишния ден, на неутралната територия на балната зала на Ланкастър Хаус и под зоркия поглед на британския министър-председател и медиите, турчинът и гъркът се бяха споразумели относно принципите на мира и се бяха нагърбили да уредят всички спорни детайли в рамките на три месеца. Конфедерацията на обединените републики на Кипър беше на път да се роди, конфликтът отшумяваше, многоуважаемият Франсис Ъркарт играеше ролята на акушерка, на миротворец.

Сега беше време за празнуване. Силните и важните в държавата се бяха събрали в приемните зали на първия етаж на „Даунинг стрийт“, за да изкажат благодарност за мира и за Франсис Ъркарт. Беше скромно събитие, за някои почти отрезвяващо. Всички получиха еднакво отношение, без значение колко са богати или известни. Никакви коли, никакви прожектори, никакви изключения. Спираха ги на портите от ковано желязо на входа към „Даунинг стрийт“ от Уайтхол. Проверяваха ги от полицията, преди да им бъде позволено да минат пеша с жените си по цялата дължина на улицата до охраната пред входната врата. Караха ги да изчакат, докато сменяха палтата си за намачкано картонче от гардероба. Пет минути, прекарани в благочестиво пристъпване нагоре по стълбите, стъпка по стъпка на опашка, покрай портретите на бившите лидери: такива като Уолпол, Питс, Палмърстън, Дизраели, Чърчил и единствената и неповторима Маргарет Тачър. „Наздраве за тези, които сме разпънали на кръст“, промърмори Бринфърд-Джоунс. И после официалното въвеждане от някакъв облечен в червено извънземен, който като че ли не разпознаваше никого и имаше големи неприятности с произнасянето на имената. „Г-н Бринфърд-Джоунс“ не беше очарован, но това и бездруго рядко му се случваше.

— Сигурно така е било и в залите на Версай — продължи да мърмори той. — Преди да ги поведат към гилотината.

— Брайън, цинизмът ти минава всякакви граници. Великите промени изискват малко безмилостност. Така стоят нещата — запротестира Мейкпийс.

— А ти безмилостен ли си, Том? Достатъчно безмилостен, че да грабнеш короната на стария Франсис? Защото той няма да я подари за Коледа. Ще трябва да я изтръгнеш, както направи той самият. Както е трябвало да направят всички преди това. Стиска ли ти наистина?

— В политиката е нужен и късмет — отвърна Мейкпийс, като се опитваше да отклони въпроса, но не бързаше да смени темата, нито компанията на редактора.

— Мъжете трябва да са господари на съдбата си.

— Знаеш, че съм готов да заема този пост, но не се е появила възможност. Засега.

— Тя няма да се появи, докато я очакваш. Ако искаш да постигнеш нещо велико, хващаш късмета за топките и се пускаш по течението.

— Брайън, понякога си мисля, че се опитваш да ме изкушиш.

— Не, не ми е работа да те изкушавам. Просто очертавам една амбиция и гледам дали някой си я разпознава. Аз съм един воайор, запазена марка на пресата. Мръсната работа я оставям на вас момчета… и момичета! — възкликна той и се пресегна да хване лакътя на друга гостенка, която си проправяше път през множеството.