Майкл Доббс - Последното раздаване

Щяха да играят „Юлий Цезар“ и „Суон“ вече започваше да се пълни, макар и по-бавно от обикновеното. „Суон“, или „Лебедът“, беше театрална зала на няколко нива, с балкони, изградени основно от иглолистно дърво, и се намираше леко встрани от основната зала на Кралския Шекспиров театър в Стратфорд на Ейвън. Беше построена в полукръг в духа на елизабетинската епоха и имаше интимна, неформална атмосфера, а капацитетът ѝ беше не повече от 432 места. Чудесно място за представление, но кошмар за охраната на един министър-председател. Ами ако някой случаен любител на театъра, който може да обича Шекспир, но да мрази Франсис Ъркарт, повече дори и от Хари Грайм, се възползва от възможността да… Да какво? Никой не можеше да бъде сигурен. Публиката на бардовете в Стратфорд не беше известна с това, че носи разнообразни оръжия, затъкнати в колана или чантата — феновете на Ибсен, може би тези на Чехов — вероятно, но със сигурност не и тези на Шекспир? И все пак никой не беше готов да поеме риск, не и в присъствието на по-голямата част от кабинета, една шепа заместник-министри, разни редактори и съпругите им, както и други избрани сред силните на деня, които бяха привикани, за да участват в тържеството за тридесет и втората годишнина от сватбата на Франсис и Мортима Ъркарт.

Джефри Бууза-Пит беше главният организатор. Най-младият член на кабинета на Франсис Ъркарт, той беше министър на транспорта и човек със силно развит усет към шанса. И към забавлението, във всичките му форми. А какво по-добро забавление и бягство от рутината на министерското ежедневие от това да запази цял блок от сто места в чест на годишнината на Шефа и да покани най-силните мъже в страната да засвидетелстват публична почит? Тези две хиляди лири за билети му се върнаха стократно в лична публичност и тепърва щяха да му дължат услуги из цял Уестминстър, включително „Даунинг стрийт“ 7 7 В Уестминстър е парламентът на Великобритания, а на „Даунинг стрийт“ е офисът на министър-председателя. — Б.пр. . Точно това беше казал Джефри на „Матасуйо“, световния автомобилен гигант и корпоративен спонсор на Кралския Шекспиров театър, който тихичко се беше съгласил да плати всички разходи. Джефри не беше похарчил и стотинка. Не че щеше да си признае.

Пристигнаха със закъснение, появиха се почти царствено. Ако не друго, след единадесет години живот на „Даунинг стрийт“ поне знаеха как да направят впечатление. Мортима, винаги безупречно представителна, изглеждаше като издигната на невидима платформа, с вечерна рокля от черно кадифе с висока яка и огърлица от диаманти и смарагди, които улавяха осветлението в салона и го отразяваха обратно, за да заслепят всички останали жени наоколо. Дървените парапети на балконите издадоха звук на недоволство, когато хората се наведоха напред, за да зърнат двойката, а един малък контингент от американски туристи избухна в аплодисменти, които лека-полека обхванаха цялата зала, за очевидно неудобство на мнозина.

— Le roi est arrive. 8 8 (От френски) Кралят пристигна. — Б.пр.

— Имай милост, Брайън — смъмри го единият от другите двама в компанията, седнала в средата на първи балкон, точно над мястото, където семейство Ъркарт заемаха местата си.

— Милост? Нали говорим за един и същи Франсис Ъркарт, Том? Човекът, който съсипа кариерата на Елгар?

Томас Мейкпийс не отговори, само се усмихна с лек укор. Знаеше, че Брайън Бринфърд-Джоунс, редакторът на в. „Таймс“, е прав. Беше наясно, също така, че Бринфърд-Джоунс знае, че той знае. Тук можеше да говори, без да бъде цитиран. Но все пак имаше неща, които един външен министър не би казал на публично място, особено когато се отнасят до неговия министър-председател. А и Ъркарт му беше приятел, който беше поощрявал приятелството му с редовни повишения през годините.

— Но пък няма как да не се възхитиш на умението му, истински професионалист — продължи Бринфърд-Джоунс и помаха с усмивка в посока на семейство Ъркарт, които се обръщаха на всички страни да поздравят хората около тях. — Тук няма човек, който да не е жигосан от твоя министър-председател все някъде по тялото. Добрият стар Франсис Ъркарт.

— Не всичко в живота е само материал за първа страница, Брайън — от другата страна на Мейкпийс се обади трети човек.

Куентин Дигби беше лобист, и то добър. Не само че имаше професионално участие в политиките, но и по свой скромен начин беше активист и представляваше множество благотворителни организации по въпросите на околната среда. Мейкпийс не го познаваше добре, но го харесваше.