Майкл Доббс - Последното раздаване

И двамата знаеха страшната истина в тези думи, и двамата бяха виждали овъглените трупове, с протегнати, изкривени в агония ръце, бащи и синове, често отвлечени в църквата или изтръгнати от отчаяните прегръдки на семействата им, изгорени, изклани. За пример.

— И посланието ще се разчуе, ще изиграе ролята на предупреждение. И следващия път ще ни е по-лесно.

— Но, сър…

Ъркарт го сряза, подавайки му едната туба.

— Ще те прикриваме със стрелба.

Рос отстъпи крачка назад, клатейки глава.

— Няма да ги подпалвам. Това не е моята война. Срещу момчетии.

Чу се размяна на реплики в явна негова подкрепа сред другите членове на отряда. Рос беше способен, опитен, много от тях дължаха живота си на това.

— Ефрейтор, давам ти пряко нареждане. Ако не се подчиниш, това е за военен съд.

— И аз имам момчета.

— И ако не изпълняваш заповедите ми, ще направя така, че да те заключат за толкова дълго, че да са пораснали мъже, когато пак ги видиш.

Агонията беше издълбала дълбоки бръчки по лицето на ефрейтора, но той все пак отказа да вземе тубата.

— По-добре това, отколкото вече да не мога да погледна момчетата си в очите.

— Не аз ти нареждам, Рос, а страната ти.

— Тогава ти го направи. Ако имаш стомах за такива работи.

Предизвикателството беше хвърлено. Ъркарт огледа останалите петима мъже, видя, че всички са на страната на Рос. Знаеше, че не може да прати на военен съд целия отряд, щеше да стане за смях. Рос беше прав; ако ще се прави, щеше да се наложи да го направи сам.

— Прикривайте ме със стрелба, когато стигна зад тях — той погледна ефрейтора. — Ти не, Рос. Ти си арестуван.

И тръгна. Приклекнал ниско, крачеше бързо през дърветата, с по една туба във всяка ръка, докато мина доста зад укритието. Той сигнализира и един след друг войниците откриха огън, произвеждайки канонада от звуци над сцената. Бързо и възможно най-безшумно Ъркарт пропълзя по един от по-високите камъни, почти колкото човешки бой, който се издигаше точно зад мястото, където се криеха момчетата. Махна капачката на едната туба, протегна се и изля всичките двадесет литра вонящо гориво надолу по камъка и вътре в скалната купа. Последваха ги следващите двадесет литра. След това отстъпи и се върна.

— Имате трийсет секунди да излезете, преди да запалим бензина!

Вътре в скалното убежище лицата на Йоргос и Еврипид говореха за страха им. Колкото и да се мъчеха да се отдръпнат от стичащата се локва бензин, бяха принудени да се върнат назад заради рояка рикоширащи куршуми. А по-лошото беше, че горивото бе направило скалната купа хлъзгава, подметките на обувките им намираха съвсем малко сцепление по гладкия камък. Неизбежният резултат в такова тясно пространство беше, че дрехите им се напоиха с вонящ бензин. Започна да им се повдига.

— Петнайсет секунди!

— Няма да го направят, братчето ми — опита се да се самоубеди Йоргос. — Но ако го направят, скачай първи.

— Не трябва да казваме. Каквото и да стане, не трябва да казваме — каза Еврипид със задавен глас.

— Пет!

Минаха повече от пет секунди. Значително повече. Блъфът на Ъркарт не мина. Нямаше връщане назад. Беше откъснал един парцал, наполовина напоен с бензин; завърза го около малък камък, така че мокрите краища да висят. Извади запалката си, щракна с нея и с пламъка докосна парцала.

От този момент нататък събитията се развиха бързо. Парцалът се възпламени, почти обгръщайки ръката на Ъркарт, опърляйки космите по нея. Той бе принуден да хвърли камъка веднага; той описа висока, димяща дъга в небето над скалите, преди да падне надолу. Рос извика. Чу се остро пропукване. Гореща мараня затанцува над скривалището като комин от ада. Тогава се чу писък, ужасен, див момчешки писък на протест. Две глави се появиха над купата, след това раменете на две млади тела, които се опитваха да се изкатерят по скалите. Но пред погледите на войниците по-малкото момче, изглежда, се подхлъзна, изгуби баланс, препъна се и изчезна обратно вътре. По-голямото замръзна, погледна назад надолу в кипящия ад, извика името на брат си и скочи обратно.

Беше невъзможно да се каже какво точно се случва в купата, но сега пищяха две гърла, сливаха се в хор от продължително страдание, агония и смърт.

— Ти, жалко копеле — прошепна сподавено Рос. — Няма да ги гледам как горят.

И гранатата вече излиташе от ръката му към огнения пъкъл.

Експлозията изсмука въздуха и потуши огъня. И спря виковете.

В тишината, която последва, Ъркарт ясно усещаше, че ръцете му треперят. Убиваше за пръв път — в интерес на нацията, с правомощието на общото благо, но знаеше, че много хора няма да приемат това за оправдание. Нямаше какво да се спечели от случилото се. Рос стоеше пред него, едва се контролираше, юмруците му бяха свити в огромни топки, които можеше да ударят всеки момент. Другите се скупчиха около тях, мрачни, отвратени.