Майкл Доббс - Последното раздаване

— Предпазителят! — извика Йоргос, но твърде късно.

Беше забравил. Магарето изрева раздразнено и избяга на двадесетина метра да потърси по-спокойна паша.

Основното предимство на 9-милиметровата картечница СТЕН е, че е лека и дава възможност за сравнително бърза стрелба; нито е особено мощна, нито се смята за много точна. И е доста шумна. В кристалния въздух на Тродос, където полите на планината се спускат от връх Конистра към мъгливите далечини, звуците се носеха като криле на буревестник. Едва ли беше изненадващо, че британският военен патрул чу лая на картечницата; по-забележителното беше, че патрулът се бе приближил толкова много, без Йоргос и Еврипид да го усетят.

Чуха се викове от две посоки. Йоргос хукна след магарето, но вече беше късно. На стотина метра под тях се показа войник в сиво-кафява униформа и шотландска барета на главата и тръгна към тях. Размахваше пушка .303-инчов калибър.

Еврипид вече тичаше; Йоргос се забави само за да грабне картечницата и останалите два пълнителя. Втурнаха се нагоре по склона, където дърветата растяха по-нагъсто, сърцата им биеха лудо и ушите им пищяха, удавяйки звука от преследвачите. Тичаха, докато останаха без сили. Свлякоха се до една скала, подивелите им погледи говореха за страха, дробовете им горяха.

Еврипид се съвзе първи.

— Мама ще ни убие, че сме изгубили магарето — каза задъхано той.

Тичаха още малко нагоре, докато се озоваха в малка падина, която беше скрита от няколко скални блока, и решиха да се скрият. Легнаха по очи в средата на своеобразната скална купа, на ръка разстояние един от друг, и се заслушаха.

— Какво ще направят, ако ни хванат, Йоргос? Ще ни бият ли с камшик?

Еврипид беше чувал кошмарни разкази как британците пребиват момчетата, за които смятат, че помагат на ЕОКА, като по един войник държи всеки крайник, а пети ги налага с тънка, шибаща пръчка бамбук. Не беше като наказанията в училище, след които можеше да станеш и да ходиш. При томитата 4 4 Прякор на британските войници. — Б.пр. си беше голям късмет, ако след това можеш дори да пълзиш.

— Ще ни измъчват, за да им кажем накъде сме носили оръжията, къде се крият другите — прошепна Йоргос през пресъхнали устни.

И двамата знаеха какво значи това. Едно укритие на ЕОКА беше намерено близо до съседното село малко преди да падне първият сняг. Осем мъже бяха покосени при атаката. Деветият, единственият оцелял, който още нямаше двадесет, беше обесен в тъмницата в Никозия миналата седмица.

И двамата си помислиха за по-големия им брат.

— Не трябва да оставяме да ни хванат, Йоргос. Не трябва да ги издаваме.

Еврипид беше спокоен и концентриран. Умееше да се владее по-добре от Йоргос, той беше мозъкът в семейството, този с възможности, открай време беше така. Дори говореха, че може да остане да учи и през лятото, да отиде в гимназия в столицата и после да стане учител, а защо не и чиновник в колониалната администрация. Ако дотогава все още имаше колониална администрация.

Лежаха възможно най-тихо, без да обръщат внимание на мравките и мухите, опитваха се да се слеят с горещия камък. Минаха дванадесет минути преди да чуят гласовете.

— Изчезнаха зад скалите ей там, ефрейтор. Не съм ги мяркал след това.

Йоргос се опитваше да контролира страха, който беше свил пикочния му мехур. Почувства се отвратен, изплашен, че ще напълни гащите. Еврипид го гледаше с питащи очи.

По звуците зад скалите им се стори, че още двама или трима са се присъединили към войника и ефрейтора, които стояха на тридесетина метра.

— Хлапета казваш, Макферсън?

— Две са. Едното е още с училищна униформа, ефрейтор, с къси панталонки такова. Няма да ни навредят.

— Ако се съди по припасите, които намерихме на мулето, смятат доста да ни навредят. Оръжия, детонатори. Даже имаше гранати, направени от парчета тръба. Тези хлапета ни трябват, Макферсън. И то много.

— Малките копеленца сигурно вече са изчезнали, ефрейтор — размърдаха се ботуши. — Ще хвърля един поглед.

Ботушите се приближаваха, хрускаха по дебелия килим от борови иглички. Еврипид прехапа силно устна. Той посегна към ръката на Йоргос, опитвайки се да почерпи сила, и когато ледените им пръсти се преплетоха, Йоргос започна да пораства, търсейки смелост и за двамата. Той беше по-голям, това беше негова отговорност. Неговото задължение. И негова вина, знаеше го. Той трябваше да направи нещо. Ощипа брат си по бузата.

— Като се приберем, ще те науча да се бръснеш — усмихна се той. — После ще отидем да видим Васо двамата заедно. А?