Майкл Доббс - Последното раздаване

— Ричард Тенант.

— Срещал ли съм го?

— Миналата година, когато посети моя избирателен район. Онзи, дето ти надуваше главата за субсидии за туризма.

Бавно, без да сваля поглед от Бууза-Пит, Ъркарт се пресегна към телефона.

— Свържи ме с някой си Ричард Тенант. От Ню Сполдън.

И зачакаха в тишина. Отне по-малко от две минути да го свържат.

— Г-н Тенант? Обажда се Франсис Ъркарт от „Даунинг стрийт“. Помните ли, че се срещнахме миналата година, имахме прекрасна дискусия за туризма? Да, вие много хубаво го казахте. Вижте, искам да говоря с вас поверително, ако нямате нищо против. Случаят е малко извънреден, но трябва да реша един проблем. Знаете ли, че сте предложен за държавни почести за вашата политическа и обществена служба?

Явно не.

— Точно така, няма как да знаете, защото тези неща са конфиденциални. Затова исках да говорим поверително. Вижте сега, точно преглеждах списъка и честно казано, след всичко, което сте направили за партията, ми се стори, че заслужавате нещо малко по-добро. Всъщност рицарско звание. Проблемът е, че има строго определена квота и списъкът с чакащи е доста дълъг. Много искам да получите голямото „Р“, г-н Тенант, но това би означавало да почакате още, може би година и половина. Ако искате по-малката почест обаче, може да я имате веднага.

От гласа капеше мед, докато очите се взираха студено в Бууза-Пит, който не показваше кой знае какви признаци, че диша.

— Предпочитате да почакате. Напълно разбирам. Но нали сте наясно, че това трябва да остане напълно конфиденциално дотогава. Разбира се, това не пречи с г-жа Тенант да дойдете на някой прием на „Даунинг стрийт“ междувременно, нали? Чудесно.

Кратка триумфираща усмивка.

— И последно. Тези неща минават през комисия, която проверява всеки случай поотделно, за да се убеди, че няма скелети в килера, нищо, което може да се окаже обществена излагация и да се наложи званието да бъде отнето или някакви подобни нелепици. Простете ми, че питам, но понеже лично предлагам вашето име, нали няма нещо или нещо да се задава, което…

Пауза.

— Много се радвам да го чуя. Длъжен съм да повторя, че ако нещо изтече за бъдещото ви звание… Партията винаги е знаела, че може да разчита на вас. Сър Ричард, много съм ви благодарен.

Изсмя се, когато хвърли слушалката обратно във вилката.

— Готово! Легендите за Кръглата маса все още работят; дай им рицарско звание и посока в живота и гледай как започват да ти скачат по свирката. С малко късмет това ще му затвори устата поне за следващата година и половина, а може би и завинаги.

Джефри беше на път да се присъедини към доброто настроение на министър-председателя, когато Ъркарт се обърна към него с непогрешима неприязън.

— Сега изчезвай. И не очаквай втори път да направя нещо такова за теб.

Джефри се изправи, коленете му все още осезаемо трепереха.

— А защо го направи този път, Франсис?

Светлината от настолната лампа хвърляше остри сенки по лицето на Ъркарт, пропъждайки от него всяка следа от жизненост. Едното му око изглеждаше почти като извадено, оставяйки кухо гнездо, което водеше право към мрака вътре.

— Защото Франсис Ъркарт и само Франсис Ъркарт решава кога министрите идват и си отиват от този кабинет, не някакъв съсухрен рогоносец от Ню Сполдън.

— Разбирам.

Той се беше надявал на някакво признание за това колко е ценен и незаменим.

— И защото сега те притежавам. Утре, вдругиден, докогато реша. Като щракна с пръсти, ще скачаш, ще скачаш на когото ти посоча, ще скочиш и в собствения си гроб, ако така поискам. Без въпроси. Пълна лоялност.

— Разбира се, Франсис. Ти я имаше така или иначе.

Той се обърна да си ходи.

— И едно последно нещо, Джефри.

— Какво?

— Да ми върнеш писалката.

Слънцето грееше яростно през прозореца, а кафето в малките чашки на масата беше тъмно и гъсто; като изключим това, офисът със своите стилно опростени мебели и модерни художествени гарнитури спокойно можеше да се намира на „Шепсбрьон“ 18 18 Кей и улица със същото име в старата част на Стокхолм. — Б.пр. , с изглед към пристанището в Стокхолм. И все пак повечето книги по лавиците от светъл дъб бяха на турски, а двамата мъже в стаята бяха мургави, както и лицата от семейните снимки, закачени зад бюрото.

— И така, какво толкова спешно ви води в Никозия?