Майкл Доббс - Последното раздаване

— А какво смятате за днешната анкета? — беше Дики Уидърс от „Дейли телеграф“, опитен драскач, познат със способността да прикрива безпогрешния си инстинкт зад приятелска халба наливен „Гинес“.

— Анкета?

— Да, тази, която публикувахме днес.

Драбъл затанцува жита, която не беше по програма, пристъпвайки от крак на крак, сякаш под ходилата му имаше въглени. Не беше включил анкетата в резюмето, нито невъздържания коментар на в. „Мирър“, озаглавен „Време е да си ходи“. За бога, човекът имаше рожден ден днес, един ден в годината да си почине, да празнува, да се отпусне малко. И не че Драбъл беше мекушав, просто по-лесно приемаше аргументите в посока предпазливост — твърде често вестоносците, които бързаха да носят лошите новини на бойното поле, ги обвиняваха в дезертьорство и ги разстрелваха.

— Четирийсет и пет процента от подкрепящите собствената ви партия смятат, че трябва да се пенсионирате преди следващите избори — обясни Уидърс.

— Което означава, че мнозинството настоява да остана.

— А най-често споменаваното име за ваш наследник е Том Мейкпийс. Бихте ли искали той да е човекът, когато дойде моментът?

— Скъпи ми Дики, сигурен съм, че като дойде моментът, Том ще се състезава с още много кандидати, включително шофьорите на автобуси.

„Мейкпийс = автобусен шофьор“ записа си Уидърс, отбелязвайки оскърбителния еквивалент.

— Тоест вие възнамерявате да продължавате и да продължавате, и да продължавате?

— Може и така да го кажете — започна Ъркарт, — но ми се ще да не го правите. Радвам се на дълга и добра кариера и макар че не ламтя за власт, докато разполагам с ума си и със зъбите си и докато мога да служа на…

— Какво смятате да правите, когато в крайна сметка се пенсионирате? — прищипаната физиономия пак му набута диктофона.

— Какво ще правя ли? — развеселените бръчки около очите му се превърнаха в цепки на несигурност. — Какво ще правя? Ами какво, ще стана измъчен и мрачен като всички останали, предполагам. Сега моля да ме извините, дами и господа. Имам събрание на кабинета.

Той се завъртя и се впусна в това, което се надяваше да изглежда като достойно отстъпление към отсрещната страна на улицата — като лъв, който се връща в бърлогата си, каза си Драбъл, и който размахва зловещо опашка. Прецени, че е по-добре да не тръгва с него.

Ъркарт почти се блъсна в съпругата си, докато тя излизаше от асансьора за частния им апартамент.

— Добре ли мина всичко? — попита тя, преди да види очите му.

— Те казват, че е време за промяна, Мортима — изсъска през зъби той. — Така че ще им дам промяна. Като се започне с този скапан глупак, прессекретаря.

„Удивително — мислеше си Ъркарт, докато гледаше членовете на кабинета, подредени около голямата маса — как политиците заприличват на избирателните си райони.“

Анита Бърк например, непланиран еврейски квартал, оплетен с еднопосочни улички. Ричард Грийв, долнопробен крайбрежен квартал (който навремето беше успял да облепи с предизборни плакати с надпис „Грийв за Ръшпуул“ и след това някак си бе успял да се разочарова от собствената си победа). Артър Болингброук, член на северняшкия работнически клуб с кисело чувство за хумор и още по-кисел бирен дъх. Колин Кечпол, народен представител за град Уестминстър, червендалесто лице като от червени тухли в архитектурния стил на катедралата, докато за други части от анатомията му все още се говореше, че са останали в задните улички на Сохо. Джефри Бууза-Пит — да, Джефри, измислен шоумен за измисления град Ню Сполдън. От средната класа и изцяло изфабрикуван, лишен от корени или история — а колкото история имаше, Джефри отказваше да си признае. Той беше се родил в семейство Пит, с баща счетоводител и алкохолик; в училище Джефри си беше измислил допълнение към името и някакъв митичен южноафрикански произход, за да отклони вниманието от недоброжелателните клюки за баща му. Но пък името се беше захванало като толкова много други фантастични измислици за произхода и постиженията му. Не можеш да угодиш на всички, но можеш да заблудиш поне част от хората и за Джефри това беше достатъчно.

Ето го и Том Мейкпийс. С плоския хумор от блатата на Източна Англия, с упорството на глинестите почви и нравоучителните тенденции на пуританското си минало. Той беше кадър на колежа „Итън“, със социална съвест, която Ъркарт приписваше на свръхразвито чувство за вина и за незаслужени привилегии в търсене на неидентифицирана цел. Човекът притежаваше безспорен талант, но не беше замесен от същото тесто като Ъркарт, което беше и причината да бъде запратен в Министерството на външните работи, където със своя инат и плосък хумор може да допринесе в борбата на Великобритания с досадните комисии на Брюксел и където войнстващият му морал не можеше да донесе кой знае каква вреда.