Майкл Доббс - Последното раздаване

Кабинетът на Ъркарт.

— Повечето от вас не следят играта, ако трябва да бъда честен — гласът му стържеше по кремък; Драбъл беше изчезнал, тепърва предстоеше да се екзорсира призракът на неговата глупост. — Трябва да приключим за десетина минути, налага се да бъда в двореца за пристигането на султана на Оман.

Той бавно огледа лицата около дългата маса.

— Вярвам, че този път ще имаме повече успех, отколкото при последната визита на държавен глава.

Погледът му се спря на Анита Бърк, министър на околната среда. Тя беше еврейка и жена, което означаваше, че портите на властта бяха двойно заключени за нея. Но тя бе щурмувала с отривиста жизненост и някак си бе пробила. Само че сега седеше неподвижна, с наведена глава. Нещо в попивателната пред нея, изглежда, беше придобило внезапна важност, монополизирайки вниманието ѝ.

— Доста неприятно се получи тогава, г-жо министър. Нали не ми се струва само на мен така?

Бърк, единствената жена в кабинета, повдигна глава да се защити, но не намираше думите. Какво беше виновна тя? В продължение на месеци бе планирала голяма кампания за промотиране на добрите страни и за разсейване на гнусните митове, които битуваха за живота в столицата; от тихите маси в някои от най-добрите лондонски ресторанти PR стратезите гадаеха обществените настройки и накрая казаха тежката си дума — щеше да се организира пресконференция, да се залее градът с подвижни билбордове, плакати и седем милиона листовки, щеше да има и духов оркестър в деня за начало на кампанията. „Да направим един велик град още по-велик.“

Това, което не предвидиха — това, което нямаше как да предвидят, без значение колко пилешки рулца и котлети от сьомга паднаха в боя, — беше, че началото на кампанията ще съвпадне с най-катастрофалната авария в канализацията на Лондон, прогресивен колапс на цяла секция от викторианска тухлена зидария, който наводни метрото и предизвика късо съединение в контролната мрежа. Жителите на града не го приеха с чувство за хумор. Един милион гневни пътници наизскачаха като мравки по улиците, създавайки задръствания, които минаваха през целия град и стигаха чак до пътищата, водещи към него. По един от тези пътища, М4, от летище „Хийтроу“, се возеше новопристигналият президент на Мексико, очаквайки обичайното четиридесетминутно пътуване с кола до кралските и политическите сановници, събрани в негова чест в Бъкингамския дворец. Но автомобилът, който го возеше, не помръдваше. Камионите, които возеха винилите и плакатите, бяха заклещени в задръстването, а някои от тях бяха разбити и плячкосани. Повечето от листовките бяха изхвърлени тихомълком в страничните улички. Пресконференцията бе отменена, духовият оркестър не можа да пристигне. Нито пък мексиканският президент, за повече от три часа.

Това беше ден, в който достойнството на столицата бе пометено в порой от гняв и отпадъчни води. Гафът изискваше изкупителна жертва и Бърк влезе в заглавията на таблоидите.

— Много жалко наистина — съгласи се тя с Ъркарт, не успявайки да скрие срама си. — Съдбата не беше на наша страна.

— И сега имаме нова идея как да възстановим репутацията си на загрижени за околната среда. Директива „Свеж въздух“. Член 188 — говореше ѝ сякаш тя беше на разпит.

— Здраве и безопасност на работното място. Против замърсяване на сетивата.

— Миризми.

— Да, може и така да се каже.

— И ние се обявяваме против тях, така ли?

— Европейската комисия иска мониторинг на всички работни места в градска среда против замърсяване, товарещо сетивата, със стриктен правилник за изпълнение и коригиране за тези места, които не отговарят на определените стандарти.

— Сещам се, че има един магазин за къри в края на моята улица… — започна Болингброук, който имаше навика да дава тривиални примери от личния си живот.

Но Ъркарт веднага го прекъсна:

— Или спазваш правилата, или затваряш. И вие одобрявате това.

— Изцяло. По-чист въздух, по-добра околна среда. Отговаря на предизборната ни платформа и ни дава готов отговор за тези, които твърдят, че си влачим краката спрямо Европа — тя почука с химикал по попивателната пред себе си, като с това само издаде неспокойствието си.

Ъркарт беше в толкова кисело настроение, но защо си го изкарваше на нея.

— Били ли сте някога в Бъртън-он-Трент, г-жо министър на околната среда?

— Ходила съм там за два дни на един ученически симпозиум, когато бях на шестнайсет — тъмните ѝ очи проблеснаха; нямаше да го остави да ѝ говори като на малко дете.