Никки Френч - Призори в неделя

— Грейка с гореща вода — предложи Джоузеф. — Чай?

— Ще дадете ли на Фран всичко, от което има нужда?

— Всеки твой приятел може да получи онова, което му е нужно — отвърна Рубен.

Фрида погледна към Фран Болтън.

— Ще се видим след няколко часа.

Усещането й беше за повече от няколко часа. Фрида включи алармата на телефона си, а после легна на леглото в гостната на Рубен и остана да лежи с отворени очи. Тя се опита да не мисли за нищо, а после се опита да си представи огромни вълни, които бавно прииждат от мастиленочерно море и мълчаливо се разбиват в скалист бряг, но дори и сред вълните тя продължаваше да вижда онова лице, което я гледаше с немигащи очи. Може би я беше гледало така в продължение на дни там, изпод дъските на пода, докато тя, нищо неподозираща, е стъпвала по тях. Фрида ту заспиваше, ту се пробуждаше, но когато алармата на часовника се включи, тя се стресна и се събуди от някакъв кошмарен сън, изпълнен с тропот и бъркотия. Беше поспала толкова, колкото да се почувства отпусната и замаяна, без изобщо да успее да си отпочине.

Фрида стана от леглото, взе в ръка обувките си и излезе на пръсти от стаята. В къщата беше тъмно, само от долния етаж се процеждаше слаба светлина. Тя влезе в банята и извади нова четка за зъби от опаковката й. Изми си зъбите, после наплиска лицето си със студена вода.

Огледа се в огледалото. Къде ли щеше да бъде жената отсреща довечера? Странно, че нямаше никаква представа.

Все още по чорапи, тя безшумно слезе надолу по стълбите. Фран Болтън седеше на дивана в дневната и прелистваше книжка с комикси.

— Вие не сте спали — каза Фрида.

— Аз съм на работа. Плащат ми, за да седя тук.

На Фрида почти й допадна киселият тон, с който бяха изречени тези думи.

— Край на седенето. Излизаме на разходка. — Тя завърза връзките на обувките си и двете излязоха от къщата. Тихо и внимателно, Фрида затвори входната врата.

— Не се безпокойте — каза Фран Болтън. — Няма опасност да ги събудите.

Фрида я поведе в посока към Примроуз Хил.

— Толкова ли са зле?

— По едно време много се разгорещиха. Говореха за вас.

— Това не ми харесва.

— А, защо? Беше интересно.

— Изобщо не искам да знам.

— А Рубен ми каза, че има рак.

— Да.

— Сериозно ли е?

— Все още не знам. Откриха му го преди няколко дни. Може би е сериозно.

Фрида тръгна с по-бърза крачка.

— Мога да се обадя за кола — изрече задъхано Фран Болтън в опит да я догони.

— Полезно е да се върви пеша.

— Къде отиваме?

— В Холборн.

— Но това е на мили оттук.

— Да.

— С каква цел? Трябва да знам.

— Има един човек, с когото трябва да разговарям за случилото се.

— Той какво общо има с това?

— Той е човекът, който ме свърза с Брус Стрингър. Трябва да го уведомя. Преди да предприема каквото и да било, се налага да говоря с него.

— Значи все пак е свързан със случая.

Фрида не каза нищо. Те стигнаха до парка и тръгнаха по посока на Зоологическата градина.

— Джоузеф и Рубен, те да не би да са… Нали се сещате?

— Двойка ли? Не. Те са просто приятели и Джоузеф живее там през повечето време.

— С какво се занимава Джоузеф? Откъде се познавате с него?

Фрида я погледна особено.

— Трябва да внимавате с Джоузеф.

— Защо? Мислех, че ви е приятел.

— Да, той ми е добър приятел. Но при запознанствата си с жени те се привързват към него и започват да го покровителстват и тогава…

— Нямам намерение да го покровителствам.

— Чудесно. Значи правилно сте ме разбрали.

Те пресякоха канала и навлязоха в Риджънтс Парк. Когато стигнаха до дългата централна алея, Фрида посочи към една пейка и двете седнаха на нея.

— Трябва да изясним нещо — започна Фрида. — Предполагам, че ще трябва да докладвате на шефа си всичко за мен.

— Говорите така, сякаш става дума за нещо лошо — каза Болтън. — Длъжна съм да представям доклади за работата, която върша. Сигурна съм, че знаете това.

— Да. Знам го много добре. — Фрида млъкна и поседя известно време, вглъбена в себе си. Когато заговори отново, сякаш изказваше мислите си на глас: — Винаги съм гледала да стоя настрана от употребата на власт. Не обичам да казвам на хората какво да правят и не обичам те да ми казват какво да правя. Разбирате ли за какво говоря?

— Аз работя в полицията, така че…

— Преди около година бях изпаднала в много трудна ситуация. Заплашваше ме арест, но се появи един човек на име Уолтър Левин и ме избави от неприятностите. Но всъщност ми докара други.