Никки Френч - Призори в неделя

— Всичко е наред. Няма да се разхождам.

— Ще се погрижа да отседнете някъде, поне за тази нощ — каза Петра Бърдж.

— Значи утре ще мога да се прибера у дома?

— Изключено. За утре, може би и за вдругиден, ще ви осигурим нещо по-подходящо.

— Това изобщо не ми харесва.

Петра Бърдж наклони леко глава, сякаш изучаваше Фрида.

— Няма друг начин.

— Не е нужно да ми осигурявате подслон за тази нощ. Аз вече съм си уредила.

— Дайте ми адреса. Ще оставим отпред двама полицаи на пост.

— Наистина ли?

Петра Бърдж замълча за момент.

— Голяма част от времето ми минава в сблъсък с подобни ситуации — каза тя накрая. — Разговарям с хора, след като е било извършено престъпление. Било е намерено мъртво тяло, изгоряла е нечия къща и други подобни. Едни плачат, други са разгневени или изплашени, а трети просто млъкват. Вие обаче се държите… — Тя се опита да намери точната дума: — Нормално, спокойно.

Фрида я изгледа продължително.

— Вие самата как реагирате, когато се случи нещо ужасно?

Петра Бърдж вдигна вежди и се замисли.

— Превъзбуждам се, адреналинът ми се покачва.

— Аз пък запазвам спокойствие — каза Фрида. — До това заключение съм стигнала.

— Говорите така, сякаш се отнася за някой друг.

Напротив, говоря за себе си.

Когато седнаха в колата, Болтън попита къде отиват.

— При един човек, който се казва Рубен Макгил — отвърна Фрида. — Той е мой стар приятел. И при още един мой приятел, Джоузеф Морозов.

— Онзи, който е намерил трупа ли?

— Да. Той живее при Рубен.

— Аха. Ясно…

— Нищо не е ясно! Но е по-добре да ви обясня за

Рубен. Или по-скоро да ви предупредя. — Тя забеляза предпазливото изражение на Болтън. — Не, не си мислете, че той е опасен човек. Известно е, че когато се изграждате като психоаналитик, вие самият трябва да ходите на терапевтични сеанси. В продължение на три години, пет пъти седмично ходех при Рубен на психотерапия. Той доби важна роля в живота ми и станахме приятели. Дълбоко в душата си той е интелигентен и чувствителен мъж. Но когато го срещнете за пръв път, това невинаги си личи. Това е всичко.

В ъпреки че беше три през нощта, когато колата спря пред къщата на Рубен, лампите на долния етаж све теха. Преди още Фрида да почука на вратата, Рубен я отвори.

— Влизай, за бога! Влизай!

Той пристъпи напред и я прегърна. Тя усети уханието на парфюма му, същия, който използваше от много години, аромата на цигарите, които пушеше, на виното, което пиеше, и се сгуши в прегръдките му с притворени очи.

— Ужасно късно е — промълви Фрида. — Не трябваше да стоиш буден досега.

Рубен я изгледа продължително.

— Ти будалкаш ли се с мен? Мъртвец под дъските в хола ти, а аз да не стоя буден до късно!

— Не искам… — започна Фрида, а после спря. Не знаеше как да продължи изречението.

— Добре ли си, Фрида?

— Да.

Той я прегърна, за да влязат вътре, а после погледна с любопитство към Фран Болтън, която стоеше зад Фрида с полицейската си карта в ръка.

— Да не са те арестували?

— Това е охраната ми — поясни Фрида. — Ще влезете ли?

— Както кажете — отвърна полицайката. — Мога да стоя в колата.

— Погледни тъжното й дребно личице — намеси се Рубен. — Не можеш да я оставиш отвън на студа.

Той свали ръката си от Фрида и я обви около раменете на стъписаната Фран Болтън, след което насила я вкара вътре. Край масата беше седнал Джоузеф. Съдейки по бутилките и чашите, безразборно сложени пред него, за Фрида не беше трудно да се досети, че той е продължил да се „лекува“ от преживяното. Джоузеф стана и се запрепъва към нея с отворени обятия.

— Ти си тук. И двамата сме тук. Животът е всичко. Ние трябва завинаги да… Думите му секнаха и той се строполи на най-близкия стол с все още разтворени обятия.

— Стига сте ме прегръщали. Копнея за горещ душ и легло, в което да мога да поспя до сутринта.

— Сигурно си напълно изтощена — каза Рубен.

— Не знам какво точно чувствам.

— Най-вероятно сте изпаднали в шок — обади се Фран Болтън.

— Първо хапни нещо — предложи й Рубен.

— Не, благодаря ти!

— Един омлет. Напоследък правя страхотни омлети. С див лук. Имам и хляб, и хубаво сирене.

— Направил съм моя кейк с маково семе — каза Джоузеф, който се опита да стане от стола, но се свлече отново. — А боршът ми е в хладилника.

— Не, нищо не искам.

— Седни — покани я Джоузеф. Имаме толкова много да си говорим. Толкова много.

— Има много за говорене и много за вършене. Но не сега. Сега не мога. Отивам да спя.