Никки Френч: Призори в неделя

Тя кимна на Карлсън и излезе. Той подпря патериците си на кухненския плот и седна до масата, на която нямаше нищо, освен чаша вода пред Фрида и още една с един пръст уиски в нея, и бутилката уиски, от която си беше наляла. Карлсън се наведе леко към Фрида, но никой от двамата не проговори. После тя протегна ръка и Карлсън я взе в дланите си. Фрида притвори очи за малко.

— Защо не може ти да водиш разследването?

— Защото няма да е по правилата.

Вратата, която водеше към задния двор, се отвори и Джоузеф влезе вътре. Изглеждаше замаян от преживения шок. Дрехите му бяха целите мокри, косата му беше залепнала за главата. Карлсън го покани с жест да седне на един стол. Джоузеф го погледна невиждащо, отпусна се тежко на стола, а после взе бутилката и си напълни чашата догоре. Пресуши я на един дъх, след което си наля още.

— Аз извадил дъските. — Гласът му беше леко пресипнал, а кафявите му очи проблясваха.

— Това сигурно е било…

Карлсън млъкна. Не можа да измисли да каже нищо, което да не беше очевидно.

— Аз изпил три уискита — каза провлачено Джоузеф. — И сега аз пия още три.

— Това навън твоят бус ли е? — попита Карлсън.

— Аз си докарал инструментите.

— Може би ще е по-добре да се прибереш с автобуса.

— Какво следва сега? — попита Фрида.

— Ще дойдат хора да вземат проби. С твое позволение. Може да поискат и дрехите ти.

Той погледна към Джоузеф.

— Също и твоите.

Джоузеф отново пресуши чашата си.

— Моите ли?

— Ще ти дадат други дрехи. Ще ви вземат пръстови отпечатъци. А също и косми от косите ви. Освен това ще поискат показания и от двама ви. Ще отнеме известно време.

Вратата се отвори и влезе Ивет. Тя свали маската си и се приближи до Фрида. По лицето й бяха избили червени петна. Карлсън видя, че по челото и по горната й устна имаше капчици пот.

Когато заговори, от неловката ситуация гласът й прозвуча силно и напрегнато.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого за това… — започна тя.

— Благодаря ти!

— Може би аз съм последният човек, когото би избрала. Не ме бива за тези работи, но ако ти…

Ивет не можа да каже нищо повече. Фрида я потупа по ръката, сякаш искаше да я успокои.

Джоузеф подаде чашата с уиски на Ивет и тя отпи голяма глътка, след което силно се закашля. Очите й се насълзиха.

— Още? — предложи й Джоузеф окуражаващо.

Ивет поклати отрицателно глава.

— Не обичам уиски. Изприщвам се от него. — Тя погледна към Карлсън. — Комисарят ви търси.

Той въздъхна и придърпа патериците си.

— Ще се видим скоро.

Фрида не отговори. Лицето й беше непроницаемо; тя го гледаше с широко отворените си тъмни очи. Той се питаше дали изобщо го вижда.

— Нали знаеш какво означава това, Мал? — Лицето на комисар Крофорд беше зачервено. Той разхлаби яката на ризата си.

Карлсън кимна.

— Извикаха ме по средата на една вечеря в Гилдхол. Тъкмо ни бяха сервирали сьомга, изпечена в тесто.

Той взе чашата с кафе от бюрото си и се загледа в нея.

— Ще ми донесете ли прясно кафе? — извика той към някого зад гърба на Карлсън. — Ти искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Знам какво си мислиш.

— Така ли?

— Също така знам какво си мисли тя.

— Кой?

— Твоята Фрида Клайн сигурно си мисли, че е победила. Ти беше прав и твоята скъпа доктор Клайн беше права.

— Не вярвам, че в момента си мисли точно това.

Крофорд стана от бюрото си и се загледа през прозореца. Карлсън отиде и застана до него. Нямаше какво толкова да се види. Просто един паркинг на полицейско управление, чиято висока ограда завършваше с кълба от стоманена тел.

— Ти видя ли трупа?

— Да.

— Наистина ли беше под дъските на пода?

— Наистина.

— Ще бъде голяма сензация. Пресата обича тези неща. Трупът под дюшемето. Какво мислиш, че ще каже доктор Клайн?

— За кое?

Крофорд извърна лице и се намръщи.

— За това. За случая. За мен.

— За вас ли? — попита Карл сън. — В какъв смисъл?

— Аз съм човекът, който спря разследването за Дийн Рийв. Не й повярвах. Сега Фрида Клайн смята, че ме е поставила намясто. Обзалагам се, че в момента умира от смях.

— Господин комисар, съвсем честно ви казвам, че тя изобщо не се смее и че вие сте много далеч от мислите й.

Крофорд продължи да говори все едно не беше чул думите на Карл сън.

— Ти познаваш тази жена. Трябва да измислим начин да се справим с положението.

— Начинът да се справим с положението е, като разкрием престъплението.

— Да, така е. — Крофорд извади голяма бяла носна кърпа от джоба си, разгъна я, изтри челото си и я прибра обратно. Когато заговори отново, сякаш мърмореше на себе си.