Никки Френч - Призори в неделя

Карлсън и Ивет Лонг си размениха погледи.

— Това труден въпрос ли е? — попита Бърдж.

— Тя е психотерапевт — поясни Карлсън.

— И каква е връзката ви с нея?

Карлсън си пое дълбоко дъх.

— Тя е участвала в голям брой разследвания на полицията.

— Като разследващ или като заподозрян?

— Всъщност и двете — обади се Ивет.

— Несправедливо е да говориш така — възрази Карлсън.

— Но е вярно. Спомнете си само…

— Достатъчно — прекъсна я Бърдж. — Интересува ме следното: защо комисарят е лично ангажиран? Това не е обичайна практика. Освен това защо ме предупреждава?

Карлсън и Ивет отново се спогледаха.

— Работил съм с Фрида преди — започна той.

— И двамата сме работили с нея — допълни Ивет.

— Точно така. Фрида има определени качества. По-особени качества. Но някои хора смятат, че тя е… — Той млъкна. Коя беше точната дума?

— Изключително труден характер — подхвърли Ивет.

— Твърде силно казано.

— Тя дразни хората и ги настройва срещу себе си.

— Вината за това не е нейна — възрази Карлсън, — или поне не е изцяло нейна. Това достатъчно ли ви е?

Бърдж кимна на шофьора и колата потегли.

— Кога сте я виждали за последен път? — попита тя.

Карлсън погледна часовника си.

— Преди около три часа.

Бърдж му хвърли остър поглед.

— Какво?

— Тя участваше в едно разследване.

— Какво разследване?

— Опитваше се да измъкне един невинен човек от болница за криминално проявени лица с психически отклонения.

— Кой с този невинен човек?

— Става дума за случая „Хана Дохърти“.

— За случая „Хана Дохърти“? Фрида Клайн ли се занимаваше с него?

— Да.

— Там нещата не завършиха добре.

— Така е.

Последва кратко мълчание. Мислите на Карлсън трескаво препускаха. Имаше толкова много въпроси, които искаше да зададе.

— Това тяло — започна той. — Дали е на човек, когото Фрида е познавала?

— Защо питате? — поинтересува се Бърдж. — Имате някакви подозрения ли?

— Нищо специално.

Никой повече не проговори, докато колата не се отби от движението по „Юстън Роуд“. Изведнъж очите им се заслепиха от сините отблясъци на полицейските лампи. Когато колата спря до тротоара, Бърдж отново се обърна назад.

— Вие двамата на мен ли ще помагате, или на нея?

— Не може ли и на двете ви едновременно?

— Ще видим. По някое време може би ще трябва да ми обясните защо наемате психотерапевт за криминални разследвания.

— Не бих казал, че я наемам.

— Не съдете за нея по първоначалните си впечатления — подхвърли многозначително Ивет.

Бърдж поклати недоволно глава, отвори вратата на колата и в следващия миг вече крачеше бързо напред. На Карлсън му беше доста по-трудно да слезе и да тръгне, подпрян на патериците си. Ивет го последва. Той чуваше зад гърба си тежкото й дишане. На улицата вече се беше събрала тълпа от хора, възпирана от полицейските ограждения и от униформените полицаи. Значи беше вярно. Неочаквано той усети как го завладява спокойствие и сетивата му се съсредоточиха в случващото се наоколо. Това беше неговият свят. Той хвана здраво патериците си и бързо се отправи към къщата. Светлините на камерите и фотоапаратите заслепяваха очите му. Медиите вече бяха тук. Откъде бяха разбрали? Някакъв репортер се беше покатерил на стената и се беше сгушил, готов да снима.

Зад преградната лента млад полицай контролираше достъпа до входа. Бърдж мина бързо край него, показвайки за секунда служебната си карта. Карлсън се почувства като болен старец, който трескаво рови за своя та карта, докато се подпира на едната си патерица. Полицаят взе картата и започна старателно да преписва името му в бележника си.

— А нея защо не я спряхте? — попита Карлсън и посочи към Бърдж.

— Тя ръководи разследването — отвърна мъжът. — Очаквахме я.

Той погледна часовника си и вписа часа, а после му подаде обратно служебната карта. Същото направи и с Ивет. Карлсън изведнъж си даде сметка, че се беше завърнал, но не съвсем.

Той се приближи до входа, а патериците му се хлъзгаха по мокрите павета. Пред гаражите в съседство беше спряла линейка. Вратите й бяха отворени и вътре един санитар се беше навел над нещо. В същото време още една линейка навлезе в павираната уличка, а на светлините й тясното пространство изглеждаше съвсем непознато, с осветени в синьо локви. После светлините изчезнаха в мрака. Наблизо мълчаливо стояха мъже със съсредоточен вид. По околните прозорци се виждаха лица на хора, които зяпаха надолу.